— Ще трябва — обади се Талия. — Ще се разпоредя да сложат нови капани пред барикадите.
Тя изглеждаше изтощена. Якето й беше покрито с мръсотия и прах от разпаднали се чудовища. Въпреки това се надигна и уморено закрачи към изхода.
— Ще отида да й помогна — рече Хирон. — Освен това трябва да наглеждам братята си да не прекалят с бирата.
Според мен „прекаляването“ беше напълно в стила на понитата, но той препусна след Талия, а аз и Анабет останахме сами.
Тя почистваше ножа си от слузта на чудовищата. Хиляди пъти я бях виждал да го прави след битка, а не се бях замислял защо държи толкова на него.
— Поне майка ти е добре — рекох.
— Доколкото да се сражаваш с Тифон може да мине за „добре“. — Тя прикова поглед в мен. — Пърси, дори и с помощта на кентаврите, започвам да си мисля…
— Знам. — Подозирах, че това може да е последният ни шанс да поговорим, а толкова много неща исках да й кажа. — Хестия… Хестия ми показа…
— За Люк ли?
Сигурно всеки би се досетил, но въпреки това изведнъж заподозрях, че Анабет знаеше какво криех от нея. Може би и тя беше сънувала същите сънища.
— Да — потвърдих. — За теб, Талия и Люк. Как сте се срещнали. И после идването на Хермес в дома на Люк.
Анабет прибра ножа в канията.
— Люк се закле, че няма да допусне никой да ме нарани. Каза… Каза, че ще бъдем ново семейство и всичко ще се подреди по-добре.
Очите й ми напомниха на седемгодишното момиченце на онази улица — ядосано, уплашено, отчаяно търсещо приятели.
— Говорих с Талия — рекох. — Страх я е…
— Че няма да мога да се изправя срещу Люк — рече тя тъжно.
Кимнах.
— И още нещо. Етан Накамура смята, че Люк е жив и може би дори се опитва да се пребори с Кронос за тялото си.
Анабет се опита да я прикрие, но аз видях пламналата в нея надежда.
— Не исках да ти го кажа — признах си.
Тя вдигна поглед към „Емпайър Стейт Билдинг“.
— Пърси, през целия ми живот ме е преследвало усещането, че всичко край мен постоянно се променя. Нямаше нито един човек, на когото да мога да разчитам.
Кимнах. Повечето полубогове имаха същата съдба.
— Избягах от вкъщи, когато бях на седем — продължи Анабет. — Попаднах на Люк и Талия и смятах, че съм намерила ново семейство, но то почти веднага се разпадна. Искам да кажа… Мразя, когато хората ме предават, когато нещата са временни. Може би затова искам да стана архитект.
— За да построиш нещо дълготрайно — рекох. — Паметник, който да издържи хилядолетия.
Тя задържа погледа ми.
— Може би и това се дължи на най-големия ми недостатък.
Преди години, в Морето на чудовищата, Анабет ми беше казала, че най-големият й недостатък е горделивостта — убеждението, че може да се справи по-добре от всеки друг. Дори бях зърнал най-голямата й мечта, с която се бяха опитали да я прилъжат сирените — Анабет си беше представила майка си и баща си заедно пред един наново построен Манхатън, проектиран от самата нея. И Люк беше край тях, отново беше станал добър и я приветстваше у дома.
— Като че ли те разбирам — рекох. — Но Талия е права. Люк те е предавал вече толкова пъти. Той беше зъл още преди Кронос да завладее тялото му. Не искам да те нарани отново.
Анабет облиза устни. Досещах се, че едва се сдържаше да не ми се разкрещи.
— И ще ме разбереш, ако продължа да се надявам, че грешиш?
Отместих поглед. Знаех, че съм направил всичко по силите си, но въпреки това не се чувствах по-добре.
От другата страна на улицата децата на Аполон бяха организирали полева болница за ранените лагерници и ловджийки. Гледах как лечителите се трудят и си мислех колко малки са шансовете ни да задържим Олимп…
И изведнъж се озовах другаде.
Намирах се в дълъг тъмен бар с черни стени и неонови реклами. Край мен беше пълно с възрастни. Над бара беше опънат плакат „Честит рожден ден, Боби Ърл!“. От колоните гърмеше кънтри. Едри мъже с джинси и работни ризи се тълпяха край бара. Сервитьорки разнасяха подноси с напитки и си крещяха. Едно от онези заведения, в които мама за нищо на света не би ме пуснала.
Бях в дъното на помещението, между вратата за тоалетната (която не миришеше особено приятно) и два стари автомата за игри.
— О, крайно време беше — измърмори мъжът, който стоеше пред едната от игралните машини. — Може да ми вземеш една диетична кола.
Той беше дебеличък, с шарена риза на жълто-черни петна, лилави шорти, маратонки и черни чорапи. Изглеждаше напълно не на място сред останалите. Носът му беше яркочервен. Къдравата му черна коса беше почти изцяло скрита от превръзка, явно някой яката го беше халосал по главата.