Премигах.
— Господин Д.!
Той въздъхна, без да отмества поглед от играта.
— Стига, Питър Джонсън! Колко време ще ти трябва, за да започнеш да ме разпознаваш веднага?
— Колкото и на вас, за да запомните името ми — отговорих. — Къде сме?
— Как къде? На партито за рождения ден на Боби Ърл — отвърна Дионис. — Някъде из прекрасната селска Америка.
— Чух, че Тифон ви е свалил от небето. Говори се, че при падането сте се потрошили.
— Загрижеността ти е трогателна. Да, наистина паднах. Адски болезнено. Всъщност част от мен все още е затрупана под петдесет метра камънак в една изоставена мина. Ще ми трябват още няколко часа, докато събера сили да се надигна. Но междувременно, съзнанието ми е тук.
— В бар? Пред игрален автомат?
— Време за забавления — рече той. — Не може да не си чувал, че винаги се появявам там, където има веселба. И затова мога да съществувам на много места едновременно. Единственият проблем беше да намеря някой купон. Едва ли си даваш сметка колко е сериозно положението, извън вашето изолирано царство на спокойствието в Ню Йорк…
— Царство на спокойствието?!?
— Но, повярвай ми, простосмъртните във вътрешността на страната са паникьосани. Тифон им е изкарал акъла. Малцина организират купони. Явно Боби Ърл и приятелите му, боговете, да ги благословят, са малко бавно загряващи. Все още не са схванали, че е дошъл краят на света.
— Значи… Всъщност аз не съм тук наистина, нали?
— Аха. След миг ще те изпратя обратно при незначителния ти смъртен живот, все едно нищо не се е случило.
— А защо изобщо ме доведохте?
Дионис изсумтя.
— О, не съм искал точно теб. Всеки от глупавите герои би свършил работа. Онова момиче, Ани…
— Анабет — обадих се.
— Както и да е — въздъхна той. — Повиках те на купона, за да ти предам едно предупреждение. Ние сме в опасност.
— Виж ти — подхвърлих саркастично. — Никога не би ми минало през ума. Благодаря.
Дионис се обърна и ми хвърли убийствен поглед, като за миг забрави за играта си. Червеният призрак глътна човечето.
— έρρε ες κόρακας!2 — изруга Дионис. — Ще ти извадя душата!
— Ама той е герой от игра, не е живо създание — отбелязах.
— Това не е оправдание! А ти проваляш играта ми, Джонсън!
— Джаксън.
— Както и да е. Слушай, положението е по-сериозно, отколкото си мислиш. Ако Олимп падне, не само че боговете ще изчезнат, а и всичко, свързано с нашето наследство, ще започне да се руши. Тъканта на смешната ви цивилизация…
От играта се разнесе мелодия, господин Д. мина на ниво 254.
— Ха! — извика той. — Видяхте ли сега, електронни хиени такива!
— Тъканта на цивилизацията… — подсказах.
— Да, да. Цялото ви общество ще се разпадне. Може би не веднага, но, помни ми думата, хаосът на титаните ще донесе края на западната цивилизация. Изкуството, законите, дегустацията на вино, музиката, видеоигрите, копринените ризи, рисуването по черно кадифе — всички неща, заради които си заслужава да се живее, ще изчезнат!
— В такъв случай, защо боговете не дойдат да ни помогнат? — попитах. — Трябва да обединим силите си, за да защитим Олимп. Забравете Тифон.
Той нетърпеливо щракна с пръсти.
— Забрави за диетичната ми кола!
— О, богове, колко сте досаден. — Отидох при сервитьорката и й поръчах една кола. Писах я на сметката на Боби Ърл.
Господин Д. отпи голяма глътка. Не отделяше очи от екрана на играта.
— Истината, Пиер…
— Пърси.
— Истината е, другите богове никога не биха си го признали, но всъщност ние се нуждаем от вас, смъртните, за да спасите Олимп. Нали разбираш, ние сме проявление на вашата култура. Ако не вложите усилия сами да спасите Олимп…
— Също като Пан, който зависи от сатирите, за да спаси дивата природа.
— Да, нещо такова. Между нас да си остане, но боговете се нуждаят от героите. И винаги е било така. Иначе не бихме се грижили за дребните досадници като вас.
— Чувствам се поласкан, благодаря.
— Използвай това, на което те научих в лагера.