— Заключена в касата — добавих.
Хирон също видя амфората и се ококори.
— Това не е ли…
— Делвата на Пандора.
Разказах му за срещата с Прометей.
— В такъв случай тя е твоя — рече мрачно той. — Ще те следва навсякъде и ще те изкушава да я отвориш. Ще се появява пред теб в миговете, в които си най-слаб.
Както сега. Когато гледах безпомощните си родители.
Представих си как се усмихва Прометей, който твърдеше, че иска да помогне на горките простосмъртни. „Пусни Елпис. Остави надеждата да си отиде и аз ще разбера, че сте готови да се предадете. Обещавам, че Кронос ще бъде милостив.“
Ядосах се. Извадих Въртоп и изрязах стъклото на шофьорската врата, все едно беше от картон.
— Ще я освободим от скорост и ще ги избутаме настрани — рекох. — А глупавата делва ще я занесем на Олимп.
Хирон кимна.
— Чудесен план, Пърси. Но…
Изведнъж замълча. Отнякъде се разнесе бръмчене на машина, или по-точно боботене на хеликоптер.
За една обикновена понеделнишка сутрин в Ню Йорк това беше напълно нормално, но след двата дни тишина, боботенето на хеликоптера ми прозвуча като най-странния звук, който съм чувал. На няколко преки на изток, армията от чудовища се разкрещя доволно. Хеликоптерът беше граждански, боядисан в тъмночервено, с яркозелено голямо „Д“ отстрани. Надписът под него беше с дребни букви, но знаех какво гласеше: „Деър“.
Устата ми пресъхна. Погледнах Анабет, тя явно също беше познала логото. Лицето й беше червено като хеликоптера.
— Какво прави тя тук? — извика ядосано. — Как е минала през преградите?
— Кой? — попита объркано Хирон. — Кой простосмъртен ще е толкова луд, че да…
Изведнъж хеликоптерът рязко се спусна напред.
— Магията на Морфей! — възкликна Хирон. — Пилотът е заспал!
Хеликоптерът рязко зави и се понесе към редица сгради. Дори и да не се блъснеше в тях, боговете на вятъра вероятно щяха да го свалят, за да не допуснат да се приближи до „Емпайър Стейт Билдинг“.
Бях като ударен от гръм, не можех да помръдна, но Анабет изсвири силно и отнякъде изскочи пегасът Гуидо.
— Май се нуждаете от услугите на един красив кон, госпожице? — попита той.
— Хайде, Пърси — изръмжа Анабет. — Трябва да спасим приятелката ти!
Шестнайсета глава
Спасение с измама
Ако някога се наложи да пояснявам какво точно разбирам под думата „гадост“, ето какво ще отговоря: да яздя пегас към неуправляем хеликоптер. Ако Гуидо не беше майстор на летенето, перките щяха да ни накълцат на парчета.
Чувах как Рейчъл крещи вътре. По някаква причина тя не беше заспала, но пилотът лежеше проснат върху уредите за управление, като се поклащаше напред-назад, докато хеликоптерът се носеше странишком към една сграда.
— Някакви идеи? — попитах Анабет.
— Оставям ти Гуидо — рече тя.
— А ти какво ще правиш?
Вместо отговор, Анабет извика нещо на пегаса и той се спусна рязко надолу.
— Наведи се! — заповяда тя.
Минахме толкова близо до перките, че усетих как за секунди подрязаха връхчетата на косата ми. Анабет се протегна към вратата.
И тогава всичко се обърка.
Гуидо си удари крилото в машината. Пегасът рязко пропадна надолу и аз заедно с него, а Анабет увисна за дръжката на вратата.
Вцепених се от ужас. Докато Гуидо се носеше към земята, зърнах как Рейчъл издърпва Анабет в кабината.
— Дръж се! — извиках на пегаса.
— Крилото ми! — простена той. — Счупено е.
— Ще се справиш! — напрягах се да си спомня какво ни учеше Силена в часовете за яздене на пегаси. — Отпусни крилото. Разпери го и се спускай плавно като хвърчило.
Падахме като камък към улицата от стотина метра височина. В последния миг Гуидо разпери криле. Мярнах вдигнатите към нас лица на кентаврите. След секунда вече бяхме на педя от повърхността, прелетяхме двайсетина метра и се стоварихме на асфалта, като пегасът падна върху мен.
— Ау! — простена Гуидо. — Краката! Главата! Крилете!
Хирон дотича с торбичката си с лекарства и се зае да го прегледа.
Изправих се. Погледнах нагоре и сърцето скочи в гърлото ми. Само след няколко секунди хеликоптерът щеше да се разбие в сградата.
И тогава се случи чудо. Хеликоптерът изведнъж се изправи, зави и увисна във въздуха. След това плавно започна да се спуска.