Стори ми се, че мина цяла вечност, но накрая той кацна тромаво насред Пето авеню. Погледнах през стъклото и не можах да повярвам на очите си: Анабет седеше на мястото на пилота.
Хукнах към машината, перките бавно забавяха въртенето си. Рейчъл отвори вратата и измъкна пилота. Тя беше облечена като за плаж — с шорти, тениска и сандали. Косата й беше разрошена, лицето й беше позеленяло от страх.
Анабет изскочи последна.
Взрях се в нея смаяно.
— Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер.
— И аз не знаех — отвърна тя. — Но нали татко е маниак по летенето. А и Дедал беше оставил някакви бележки за летателните машини. Рискувах и просто налучках кое копче за какво е.
— Спаси ми живота — обади се Рейчъл.
Анабет размърда раненото си рамо.
— Ами… Надявам се да не се повтори. Какво правиш тук, Деър? Не са ли те учили, че е опасно да навлизаш и зоната на бойните действия?
— Трябваше да дойда — Рейчъл хвърли поглед към мен. — Знаех, че Пърси е в опасност.
— Колко благородно! — изръмжа Анабет. — А сега ме извинете, имам няколко ранени приятели, за които трябва да се погрижа. Радвам се, че намина, Рейчъл.
— Анабет… — извиках след нея, но тя беше толкова ядосана, че не се обърна.
Рейчъл приседна на бордюра и захлупи лице.
— Съжалявам, Пърси. Не исках… Винаги прецаквам всичко.
Трудно ми беше да възразя, но пък се радвах, че е в безопасност. Потърсих с поглед Анабет, само че тя беше изчезнала в тълпата. Все още не можех да се съвзема от изненадата си — беше спасила живота на Рейчъл, беше приземила хеликоптера и след това си беше тръгнала, все едно не беше направила кой знае какво.
— Няма нищо — отвърнах, макар че не прозвуча искрено. — Какво съобщение ми носиш?
Тя се намръщи.
— Откъде знаеш за съобщението?
— Сънувах те.
Рейчъл като че ли не се изненада. Придърпа шортите си. Те бяха покрити с рисунки, което не беше необичайно за нея, но някои от драсканиците ми бяха познати: гръцки букви, изображения от лагерните мъниста, скици на чудовища и богове. Нямах представа откъде беше разбрала за тях. Тя не беше стъпвала нито на Олимп, нито в лагера.
— И аз имах видения — прошепна тя. — Не просто виждах през мъглата, а… друго беше. Рисувах разни неща, пишех…
— На старогръцки — обадих се. — Знаеш ли какво означават?
— Затова исках да говоря с теб. Надявах се… ако беше дошъл с нас на Карибите, да ми помогнеш да разбера какво става с мен.
Погледна ме умоляващо. Лицето й беше изгоряло от слънцето. Носът й се белеше. Все още не можех да преодолея шока си, че я виждах пред себе си от плът и кръв. Беше накарала родителите си да прекъснат почивката си, беше се съгласила да отиде в омразния лицей, беше навлязла с хеликоптер насред чудовищна битка и всичко това само за да дойде при мен. По свой си начин тя беше смела не по-малко от Анабет.
Но виденията й ужасно ме плашеха. Може би това се случваше с всички простосмъртни, които можеха да виждат през мъглата. Само че мама никога не се беше държала така. Думите на Хестия отекваха в главата ми: „Мей Кастелан не знаеше кога да спре. И накрая видя твърде много.“
— Рейчъл — рекох, — за съжаление нямам представа. Може да попитаме Хирон…
Тя потрепери, все едно й бяха пуснали ток.
— Пърси, ще се случи нещо. Измама, която ще свърши със смърт.
— За какво говориш? Чия смърт?
— Не знам. — Рейчъл се огледа притеснено. — Не го ли усещаш?
— Това ли беше съобщението, което искаше да ми предадеш?
— Не. — Тя се поколеба. — Съжалявам. Сигурно звуча като луда. Това току-що ми дойде. Съобщението, което написах на пясъка, беше друго. В него се споменаваше името ти.
— Персей — спомних си аз. — На старогръцки.
Рейчъл кимна.
— Не знам какво означава. Но съм сигурна, че е важно. Трябва да го чуеш. То гласи: „Персей, ти не си героят“.
Зяпнах я, все едно ми беше зашлевила шамар.
— Изминала си хиляди километри, за да ми кажеш, че не съм героят?
— Важно е — настоя тя. — Това има значение какво ще направиш.
— Не съм героят от пророчеството? Не съм героят, който ще победи Кронос? Какъв е смисълът?
— Съжалявам, Пърси. Не знам нищо повече. Трябваше да ти го кажа, защото…
— Е! — при нас се появи Хирон. — Това трябва да е госпожица Деър?