Крис Родригес дотича от летящата колесница. Той и Клариса явно бяха поели след лагерниците на Арес, които по погрешка бяха последвали другото момиче, вземайки го за своята предводителка. Но въпреки това не разбирах какво ставаше.
Драконът измъкна главата си от тухлената стена и изрева гневно.
— Пази се! — извика Крис.
Но вместо да се обърне към мен, драконът се насочи към Крис. Оголи зъби и изсъска.
Истинската Клариса вдигна глава към него. В очите й пламна изпепеляваща омраза. Само веднъж бях виждал подобен поглед. Баща й Арес беше изглеждал по същия начин, когато се сражавахме.
— Смърт ли искаш? — изкрещя Клариса. — Ела тогава!
Грабна копието от ръката на падналото момиче и както си беше, без броня и без щит, атакува дракона.
Опитах се да се приближа да помогна, но Клариса беше бърза като светкавица. Отскочи настрани, за да избегне удара на чудовището, което обжари земята в нозете й. След това скочи на главата му и заби копието си в здравото му око с такава сила, че счупи дръжката му и изпразни целия заряд на вълшебното оръжие.
Въздухът наоколо заискря от електричество, цялото тяло на чудовището потрепери. Клариса скочи на земята и се изтърколи на тротоара, а от устата на дракона блъвна пушек. Плътта му се стопи и от него остана само един празен тунел от непробиваеми люспи.
Всички се взираха смаяно в Клариса. За първи път виждах някой да побеждава сам срещу толкова огромно чудовище. Но Клариса не ни обърна внимание. Изтича обратно при раненото момиче, което беше откраднало бронята й.
Анабет беше успяла да свали шлема. Събрахме се край нея — лагерниците на Арес, Клариса, Анабет и аз. Битката продължаваше по Пето авеню, но за нас като че ли не съществуваше нищо извън малкия ни кръг около падналото момиче.
Красивото й лице беше обгорено от отровата. Знаех, че нектарът и амброзията нямаше да я спасят.
„Нещо лошо ще се случи — отекнаха в главата ми думи те на Рейчъл. — Измама, която ще завърши със смърт!“
Сега вече знаех какво означаваше това и кой беше повел хижата на Арес в битката.
Взирах се в лицето на умиращата Силена Берегард.
Седемнайсета глава
Сядам на горещия стол
— Защо го направи? — попита Клариса, която беше положила главата на Силена в скута си.
Дъщерята на Афродита се опита да преглътне, устните й бяха изсъхнали и напукани.
— Ти… отказа. Останалите… щяха да последват само теб.
— И затова си откраднала моята броня! — възкликна смаяно Клариса. — Изчакала си с Крис да застанем на пост, задигнала си бронята ми и си се престорила на мен. — Обърна се към братята и сестрите си и ги изгледа мрачно. — И никой ли не забеляза измамата!?
Лагерниците от хижата на Арес изведнъж проявиха засилен интерес към върховете на ботушите си.
— Не ги вини — прошепна Силена. — Те искаха да повярват… че си ти.
— Глупаво момиче — изхлипа Клариса. — Защо се изправи срещу дракона?
— Аз съм виновна за всичко — отвърна Силена, по бузите й се стичаха сълзи. — Драконът, смъртта на Чарли… целият лагер…
— Млъкни! — прекъсна я Клариса. — Не е вярно.
Силена разтвори юмрук. В дланта й проблесна сребърна гривна с ятаган — знакът на Кронос.
Като че ли леден юмрук стисна сърцето ми.
— Ти си била шпионинът!
Силена се опита да кимне.
— Преди… преди да тръгна с Чарли, Люк беше много мил с мен. Той беше… толкова очарователен. Красив. После вече не исках да му помагам, но той заплаши да ме издаде. Обеща… Обеща, че ако продължа да му давам информация, ще спася живота на много хора. Че по-малко ще загинат. Каза, че Чарли няма да пострада. Излъга ме.
Улових погледа на Анабет. Тя беше пребледняла като платно. Изглеждаше така, все едно земята под краката й изведнъж се беше разтворила в бездънна пропаст.
Зад нас сраженията продължаваха.
Клариса извика ядосано на братята и сестрите си:
— Вървете да помогнете на кентаврите! Не допускайте врага до вратите. Марш!
Те хукнаха към битката.
Силена с мъка си пое дъх.
— Простете ми.
— Няма да умреш! — заяви Клариса.
— Чарли… — Силена вече беше на милиони километри от нас. — Виждам Чарли…
Това бяха последните й думи.