— Само дето няма откъде да се появят подкрепления — отбеляза мрачно Конър.
Отвън госпожа О’Лиъри ближеше остъклената врата и размазваше по нея кучешки лиги.
— Може би не е точно така — рекох.
Излязох на улицата и сложих ръка на муцуната на госпожа О’Лиъри. Хирон й беше бинтовал лапата, но тя продължаваше да куца. Козината й беше омазана с кал, листа, парчета пица и засъхнала кръв от чудовища.
— Хей, момиче — опитах се да вложа ентусиазъм в гласа си. — Знам, че си уморена, но искам да те помоля за още една голяма услуга.
Наведох се и зашепнах в ухото й.
След като госпожа О’Лиъри се отправи на пътуване в сенките, се върнах при Анабет във фоайето. Докато вървяхме към асансьора, мярнах Гроувър, който беше коленичил край един дебел ранен сатир.
— Леней?
Старият сатир изглеждаше ужасно. Устните му бяха посинели. От корема му стърчеше пречупено копие, косматите му кози крака бяха извити настрани като счупени.
Той се обърна към нас, но като че ли не ни видя.
— Гроувър? — прошепна той.
— Тук съм, Леней. — Гроувър едва се сдържаше да не се разплаче, явно напълно беше забравил тежките обвинения, с които го беше затрупал Леней.
— Побе… победихме ли?
— Ъъъ… да — излъга Гроувър. — Благодарение на теб, Леней. Прогонихме врага.
— Нали ти казах — прошепна старият сатир. — Истинският водач… истинският…
И завинаги затвори очи.
Гроувър преглътна шумно. Сложи ръка на челото му и прошепна нещо. Тялото на стария сатир се стопи и на негово място се появи малка фиданка върху купчинка прясна пръст.
— Лавър! — ахна Гроувър. — О, какъв късмет извади старият козел!
Взе фиданката в шепи.
— Трябва да го посадя. На Олимп, в градините.
— И ние сме тръгнали натам — рекох. — Ела с нас.
В асансьора звучеше ненатрапчива музика. Спомних си първото си качване на Олимп, когато бях на дванайсет. Тогава Анабет и Гроувър ги нямаше. Радвах се, че сега бяха с мен. Нещо ми подсказваше, че това може да е последното ни приключение заедно.
— Пърси — рече тихо Анабет. — Беше прав за Люк.
Това бяха първите думи, които изричаше след смъртта на Силена Берегард. Не отместваше поглед от пода на асансьора, по който просвятваха вълшебни цифри — 400, 450, 500.
С Гроувър се спогледахме.
— Анабет, съжалявам…
— Опита се да ме предупредиш — продължи тя с разтреперан глас, — че Люк е зъл. Но не ти вярвах, докато… докато не научих как е използвал Силена. Сега вече знам. Дано да си доволен.
— Няма как да съм доволен от това.
Анабет подпря глава на стената на асансьора, избягваше погледа ми. Гроувър люлееше лавъра в шепи.
— Хубаво е отново да сме заедно. Да се караме. Да се измъкваме на косъм. Да гледаме презрително смъртта в очите… О, стигнахме!
Чу се звън, вратите се отвориха и излязохме на пътеката сред облаците.
Обикновено никой не би описал Олимп като „потискащ“, но сега върхът изглеждаше точно така. Огньовете в мангалите бяха угаснали. Прозорците тъмнееха. Улиците бяха пусти, вратите — залостени. Единствените признаци на живот идваха от парковете, които бяха превърнати в полеви болници. Уил Солис и братята и сестрите му от хижата на Аполон се грижеха за ранените. Ниади и дриади се опитваха да помогнат, пееха вълшебни горски песни, за да излекуват изгарянията и да прогонят отровата от телата.
Докато Гроувър садеше лавровата фиданка, с Анабет обиколихме ранените, за да ги поободрим. Видях сатир със счупен крак, полубог, увит в бинтове от главата до петите, едно тяло в златист погребален саван от хижата на Аполон. Не знаех кой е скрит под плата. А и не исках да разбера.
Сърцата ни бяха натежали като олово, но въпреки това се опитвахме да измислим някакви окуражителни думи.
— За нула време ще си обратно на бойното поле — рекох на един лагерник.
— Изглеждаш чудесно — увери друг Анабет.
— Леней се прероди в храст! — обясняваше Гроувър на стенещите сатири.
Открих Полукс, сина на Дионис, подпрян на едно дърво. Ръката му беше счупена, но иначе беше добре.
— Мога да се бия с другата ръка — процеди той през стиснати зъби.
— Не — отвърнах, — направи достатъчно. Остани тук и помогни на ранените.
— Но…
— Обещай ми да се пазиш — прекъснах го аз. — Лична услуга!