„Предай се — прошепна гласът на Прометей в ухото ми. — Предай се или домът ти ще бъде унищожен. Любимия ти лагер ще бъде опожарен.“
След това вдигнах очи към Хестия. В червените й очи искреше топлина. Спомних си видяното в пламъците — приятели и близки, всички, които обичах.
Спомних си думите на Крис Родригес: „Няма смисъл да защитаваме лагера, ако загинете. Всичките ни приятели са там.“ А Нико беше заявил на баща си: „Ако Олимп падне, безопасността на двореца ти няма да има никакво значение“.
Разнесоха се стъпки. Анабет и Гроувър се връщаха в тронната зала. Видяха ни и спряха. Сигурно изглеждах доста странно.
— Пърси? — Анабет вече не звучеше сърдита, а разтревожена. — Да ви оставим ли още малко?
Изпълни ме решителност. Вече знаех как да постъпя.
Погледнах Рейчъл.
— Нали няма да направиш някоя глупост? Говори с Хирон, нали?
Тя се насили да се усмихне.
— Страх те е аз да не направя глупост?
— В смисъл… Няма да пострадаш, нали?
— Не знам — призна Рейчъл. — Зависи дали ще спасиш света, или не, герой.
Взех делвата на Пандора. Духът на надеждата трепкаше вътре, мъчеше се да затопли студения съд.
— Хестия — рекох, — давам ти я като приношение.
Богинята сведе глава.
— Аз съм най-слабата от боговете. Защо я поверяваш на мен?
— Ти си последният олимпиец — отвърнах. — И най-важният от всички.
— Защо, Пърси Джаксън?
— Защото надеждата оцелява край огнището — рекох. — Пази я вместо мен и така никога повече няма да се изкуша да се откажа от нея.
Богинята се усмихна. Пое делвата с две ръце и тя заискря. Огънят се разгоря буйно.
— Добър избор, Пърси Джаксън — рече Хестия. — Боговете да те благословят.
— Ще видим дали ще го направят. — Обърнах се към Анабет и Гроувър. — Хайде, елате.
Отправих се решително към трона на баща ми.
Тронът на Посейдон беше вдясно от този на Зевс, но не беше толкова величествен. Кожената седалка беше поставена върху въртяща се основа с няколко железни халки отстрани, предназначени за закрепване на въдица (или на тризъбец). В общи линии, приличаше на корабен шезлонг за лов на акули, марлини и морски чудовища.
В нормалния си вид боговете бяха високи по шест метра, така че като се протегнах, върховете на пръстите ми едва опряха в долния ръб на седалката.
— Помогнете ми да се кача — заповядах.
— Ти добре ли си? — извика Анабет.
— Най-вероятно — не.
— Пърси — обади се Гроувър, — боговете хич, ама хич не обичат някой да им седне на трона. И това „хич“ е в смисъл, че ако го направиш, ще те изпепелят на мига.
— Трябва да му привлека вниманието — отвърнах. — Това е единственият начин.
Двамата се спогледаха смутено.
— Е, ако не друго, със сигурност ще привлечеш вниманието му — измърмори Анабет.
Те сплетоха ръце, за да стъпя на тях, и после ме повдигнаха, за да се кача на трона. Краката ми се поклащаха толкова високо над пода, че все едно бях бебе, сложено в стол за възрастни. Огледах останалите празни тронове, лесно ми беше да си представя какво е да си на съвет на боговете, да си толкова могъщ, но и постоянно да се разправяш с другите единайсет богове, които се опитват да наложат волята си. Не беше трудно да заподозреш, че всички заговорничат срещу теб, да започнеш да се грижиш единствено за своите си интереси, особено ако си Посейдон. Щом се настаних на мястото му, имах чувството, че целият океан е във властта ми — безброй кубици вода, спотаила силата си и обгърната в тайнственост. Защо Посейдон да се вслушва в останалите? Защо да не е най-великият от дванайсетимата?
Поклатих глава. Не биваше да се разсейвам.
Тронът потрепери. В главата ми нахлу гневен ураган.
— КОЙ СМЕЕ…
Изведнъж гласът замълча. Гневът се уталожи, което беше хубаво, тъй като дори само тези две думи едва не ме смазаха с мощта си.
— Пърси — гласът на баща ми все още беше ядосан, но овладян. — Какво правиш на трона ми?
— Извинявай, татко — отвърнах. — Исках да ми обърнеш малко внимание.
— Това е страшно опасно! Дори и за теб. Ако не бях погледнал, преди да те ударя, сега от теб щеше да е останала само локвичка солена вода.