— Извинявай — повторих. — Виж, тук положението е много зле.
Разказах му какво се случваше. След това споделих плана си.
Той дълго мълча.
— Пърси, това, което искаш, е невъзможно. Дворецът ми…
— Татко, Кронос нарочно е насъскал Океан срещу теб. Иска да те откъсне от останалите богове, защото знае, че ако ти им помогнеш, може и да победят Тифон.
— Дори и да е така, той атакува дома ми.
— Аз съм в дома ти в момента — рекох. — Домът ти е на Олимп.
Подът се разтресе. Вълна от гняв нахлу в съзнанието ми. Помислих си, че съм прекалил, но татко се овладя. Някъде край него се чуваха взривове и викове и крясъци на циклопи и тритони.
— Как е Тайсън? — попитах.
Въпросът ми като че ли го изненада.
— Добре е. Справя се по-добре, отколкото очаквах. Макар че бойният вик „Фъстъчено масло!“ е доста странен.
— Значи най-сетне си му позволил да се включи в битките?
— Не сменяй темата! Даваш ли си сметка какво искаш от мен? Дворецът ми ще бъде разрушен.
— Но поне може да спасиш Олимп.
— Знаеш ли колко време ми трябваше, за да го оправя? Само залата за игри ми отне шестстотин години!
— Татко…
— Добре, да бъде както искаш. Но се моли да се получи, сине.
— Моля се. Нали говоря с теб?
— Ъъъ… да. Прав си. Амфитрита… Идвам!
Избухна нов силен взрив и връзката се разпадна.
Скочих на земята.
Гроувър ме огледа притеснено.
— Добре ли си? Така пребледня… и започна да пушиш.
— Глупости! — Сведох поглед. Ръкавите ми тлееха. Косъмчетата по ръцете ми бяха опърлени.
— Ако беше останал още малко, щеше да се възпламениш — отбеляза Анабет. — Надявам се, че разговорът си е струвал?
— Муу! — обади се офиотавросът от кълбото си с вода.
— Скоро ще разберем — отвърнах.
В този миг вратите на тронната зала рязко се отвориха. Талия се втурна вътре. Лъкът й беше счупен на две, колчанът й беше празен.
— Трябва да слезете — рече тя. — Врагът наближава. Предвожда ги Кронос!
Осемнайсета глава
Родителите ми проявяват заложби на командоси
Докато слезем, вече беше твърде късно.
Ловджийки и лагерници лежаха ранени на земята. Клариса явно беше загубила схватка с някой хипербореец, тъй като тя и цялата й колесница бяха застинали в леден блок. От кентаврите не беше останала и следа. Или се бяха уплашили и побягнали, или бяха избити.
Армията на титаните беше обградила сградата на не повече от десет метра от вратата. Най-отпред бяха Етан Накамура, царицата на скитските дракони, облечена със зелена броня, и двама хиперборейци. Прометей го нямаше. Лукавата невестулка сигурно се криеше в щаба. Но за сметка на това Кронос беше тук с ятаган в ръка.
И на пътя му стоеше единствено…
— Хирон! — възкликна Анабет.
Дори и да я чу, той не отговори. Беше се прицелил с лъка си в лицето на титана.
Кронос ме зърна и златистите му очи засияха. Всяко мускулче в тялото ми застина. След това господарят на титаните се обърна отново към Хирон.
— Дръпни се, синко.
Беше доста странно да чуя Люк да нарича Хирон „синко“, но Кронос вложи в гласа си толкова презрение, все едно „синко“ беше най-голямата обида на света.
— Няма — отвърна с ледено спокойствие Хирон, винаги говореше така, когато се ядосаше.
Опитах се да пристъпя към него, но краката ми като че ли бяха пълни с олово. Анабет, Гроувър и Талия също не помръдваха, стояха като вкаменени.
— Хирон! — извика Анабет. — Внимавай!
Царицата на скитските дракони изгуби търпение и атакува. Стрелата на Хирон се заби между очите й и тя се изпари на мига, празната й броня изтрополи на асфалта.
Кентавърът посегна за нова стрела, но колчанът му беше празен. Той хвърли лъка и извади меча си. Знаех, че не обича да се бие с меч. Не го харесваше като оръжие.
Кронос се усмихна. Пристъпи към него и конската половина на Хирон потрепери нервно. Опашката му шибаше във въздуха.
— Ти си учител — подхвърли подигравателно титанът. — Не си герой.
— Люк беше герой — отвърна Хирон. — И то добър герой, преди ти да го поквариш.
— ГЛУПАК! — Гласът на Кронос разтърси целия град. — Ти напълни главата му с вятърничави обещания. Твърдеше, че боговете ще се погрижат за мен.