— За мен? — повтори Хирон. — Каза: „за мен“!
Кронос смутено се огледа и в този миг Хирон атакува. Маньовърът му беше добър — лъжлив удар, последван от рязък замах към лицето. И аз не бих се справил по-добре, но титанът беше бърз като стрела. Владееше бойните умения на Люк, който беше чудесен боец. Отби настрани меча и извика:
— Дръпни се!
Избухна бяла ослепителна светлина. Хирон отхвръкна и се стовари в сградата с такава сила, че стената потрепери и се срути върху него.
— Не! — простена Анабет. Магията, която ни държеше в плен, изчезна. Втурнахме се към затрупания си учител. С Талия трескаво започнахме да ровим из тухлите, зад нас чудовищата изригнаха в грозен смях.
Анабет се обърна към Люк.
— Какво направи? А аз… за малко…
Тя извади ножа си.
— Анабет, недей — посегнах да я хвана, но тя се отскубна от мен.
Атакува Кронос и надменната му усмивка угасна. Може би част от Люк все още помнеше, че е харесвал момичето, че се е грижел за нея, когато е била малка. Тя заби ножа си между ремъците на бронята върху ключицата. Но вместо да потъне в гърдите му, острието отскочи. Анабет се олюля и присви ръка към корема. От удара вероятно се беше отворила старата й рана.
Дръпнах я назад и ятаганът на Кронос профуча във въздуха на милиметри от нея.
Анабет се мяташе в обятията ми.
— Мразя те! — изкрещя тя.
Зачудих се на кого говореше, на мен, на Люк или на Кронос. Сълзите й оставяха вадички по прашното и лице.
— Трябва да се изправя срещу него — рекох.
— Това е и моя битка, Пърси!
Кронос се засмя.
— Какъв боен дух! Сега разбирам защо Люк искаше да те пощади. За съжаление това няма как да стане.
Той вдигна ятагана си. Приготвих се да пресрещна удара му, но в този миг иззад армията от чудовища се разнесе страховит вой:
— Ауууу!
Не смеех да се надявам, но въпреки това извиках:
— Госпожа О’Лиъри?
Чудовищата се размърдаха уплашено. След това започнаха да се разделят, образуваха коридор, все едно нещо отзад ги караше да му направят път.
След секунди проходът беше по цялото протежение на Пето авеню. В другия му край стояха моето гигантско куче и една дребна фигурка с черна броня.
— Нико!
— Баф-баф! — Госпожа О’Лиъри се втурна към мен, без да обръща внимание на ръмжащите чудовища от двете си страни. Нико пристъпваше след нея. Щом се доближеше, враговете се строполяваха, все едно той излъчваше смърт, както си и беше.
Шлемът му беше във формата на череп и през отвора за лицето се виждаше усмивката му.
— Получих съобщението ти. Късно ли е да се присъединя към купона?
— Син на Хадес… — Кронос плю на земята. — Толкова ли обичаш смъртта, че си готов да я повикаш при себе си?
— Твоята смърт ще е радост за мен — отвърна Нико.
— Аз съм безсмъртен, глупако! Избягах от Тартар. Нямаш работа тук! Нямаш и шанс да оцелееш!
Нико извади меча си — дълго около метър острие от стикско желязо, черно като нощта.
— Не мисля така.
Земята потрепери. Асфалтът, тротоарите, стените на сградите се напукаха. Във въздуха се появиха костеливи ръце, хиляди мъртъвци наизскачаха в света на живите. Чудовищата уплашено отстъпиха.
— Нито крачка назад! — заповяда Кронос. — Мъртвите не могат да се мерят с нас!
Небето потъмня, изведнъж застудя. Сенките се сгъстиха. Прозвуча дрезгав боен рог, скелетите се строиха по отряди — въоръжени с пушки, мечове и копия — и огромна колесница гръмовно изтрополя по Пето авеню. Спря до Нико. Конете бяха живи сенки от непрогледен мрак. Колесницата беше инкрустирана с обсидиан и злато и беше украсена със сцени на мъчителна смърт. Отпред, на мястото на кочияша, стоеше лично Хадес, господарят на мъртвите, зад него седяха Персефона и Деметра.
Хадес беше с черна броня и наметало с цвета на прясна кръв. Върху бледото му лице тъмнееше шлема на мрака: корона, която вдъхваше неописуем ужас. Тя се променяше пред очите ми — ту беше глава на дракон, ту кръг от пламъци, ту венец от човешки кости. Но не това беше най-страшното. Шлемът бъркаше в съзнанието ми и възпламеняваше най-ужасните ми кошмари, най-дълбоко погребаните ми страхове. Само като я гледах и ми идваше да се свия в някоя дупка. Дори и армията от чудовища се чувстваше по същия начин. Само мощта и силата на Кронос ги държеше да не побегнат.