„Това пък какво е, мамка му?“
В центъра на монетата имаше буква.
Гръцката буква Σ, реши Грей.
„Сигма“.
В математиката с Σ се означаваше сумата на всички части, но буквата беше и емблема на организацията, за която работеше Грей — Сигма, елитен екип от бивши военнослужещи в специалните части, получили допълнителна научна подготовка, която да ги квалифицира за работата в тайното военно подразделение на АИОП — агенцията за изследователски проекти към министерството на отбраната.
Грей погледна към замъка. Щабквартирата на Сигма беше тук, дълбоко под основите на Смитсониън, в бункери, останали от времето на Втората световна война. Местоположението й беше идеално — близо до правителствените сгради, до Пентагона и до множеството частни и държавни лаборатории.
Грей се загледа отново в монетата и разбра грешката си. Буквата не беше гръцката Σ, а просто голямо Е. Пришпорвани от паниката, очите му бяха погодили номер, смесвайки действителността с непосредствените приоритети в съзнанието му.
Стисна в юмрук монетата.
Най-обикновено „Е“.
Не за пръв път през последните седмици виждаше връзки там, където ги нямаше — или така поне смятаха колегите му. В продължение на цял месец Грей беше търсил потвърждение, че Монк Кокалис — изчезнал по време на мисия негов приятел — може още да е жив. Засега обаче все стигаше до задънена улица, нищо че беше впрегнал всички ресурси на Сигма.
„Гониш призраци“ — беше го предупредил Пейнтър Кроу след първите няколко седмици.
Може би.
От другата страна на алеята се отвориха с трясък врати. Дузина облечени в черно фигури изскочиха от Замъка с готови за стрелба оръжия.
Кавалерията.
Движеха се предпазливо, но никой не откри стрелба по тях.
Придвижиха се бързо до Грей и оформиха кръг около него.
Един от мъжете се смъкна на коляно до бездомника. Остави куфарче за спешна помощ в тревата и посегна да го отвори.
— Мисля, че е мъртъв — каза му Грей.
Парамедикът провери за пулс и потвърди предположението му.
Човекът беше починал.
Грей се изправи на крака.
С изненада видя шефа си, Пейнтър Кроу, при страничния вход. Без сако, с навити до лактите ръкави, директор Кроу излетя през вратата. Изражението му не вещаеше нищо добро. Макар и десетина години по-голям от Грей, Пейнтър все още се движеше с атлетичната грация на млад вълк. Изглежда беше преценил риска като минимален. Или и той като Грей просто усещаше, че снайперистът вече се е изнесъл.
Този човек определено не проумяваше смисъла на понятието „административна работа“.
Пейнтър тръгна към него под съпровода на далечни сирени.
— Обадих се в местното полицейско управление да затворят мола — отсечено каза той.
— Твърде късно.
— Сигурно си прав. Все пак балистиците ще стеснят радиуса на траекторията, та поне да знаем откъде е стреляно. Следеше ли те някой?
Грей поклати глава.
— Поне аз не усетих такова нещо.
Не му убягна преценяващият поглед на директора, с който оглеждаше територията на мола. Кой би се опитал да убие Грей? На метри от щабквартирата им? Явно беше предупреждение, но за какво? Грей не се занимаваше с нищо особено след последната мисия в Камбоджа.
— Вече изтеглихме родителите ти на безопасно място — каза Пейнтър. — За всеки случай.
Грей кимна признателно. Макар че баща му едва — ли беше останал много доволен. Нито майка му всъщност. Родителите му още сънуваха кошмари след бруталното отвличане отпреди два месеца.
Непосредствената заплаха така или иначе беше отминала и Грей се замисли кой би се опитал да го убие — и най-вече защо. Най-очевидната възможност беше настоящото му разследване. Дали пък опитите му да разбере нещо повече за съдбата на приятеля си не бяха настъпили някого по мазола?
Въпреки случилото се преди малко Грей се обнадежди.
— Директоре, възможно ли е опитът за…?
Пейнтър вдигна ръка, смръщил вежди. Коленичи до бездомника и обърна нежно лицето му. След миг се отпусна на пети и очите му се присвиха. Изглеждаше още по-притеснен.
— Какво има, сър?
— Май не ти си бил мишената, Грей.