Грей погледна към тротоара и си помисли за искрите на рикошетите преди малко.
— Не първоначалната във всеки случай — продължи директорът. — Ако снайперистът е стрелял по теб, то е било, за да те отстрани като свидетел.
— Откъде знаете?
Пейнтър кимна към трупа.
— Познавам този човек.
Грей изтръпна.
— Това е Арчибалд Полк. Преподавател по неврология от Масачузетския технологичен институт.
Грей хвърли скептичен поглед към болнавото лице и мърлявата четина на убития, но директорът говореше сериозно. И ако беше прав, то този Арчибалд явно се беше търкулнал стремглаво по социалната стълбица.
— Как се е докарал до тук, по дяволите? — попита той.
Пейнтър стана и поклати глава.
— Не знам. Не съм го виждал от десетина години. Сега обаче по-важният въпрос е защо някой ще иска да го убива?
Грей сведе поглед към трупа в опит да пренастрои вътрешната си преценка. Би трябвало да се чувства облекчен, че не той е бил мишена на убиеца, но ако Пейнтър беше прав, значи неговото разследване нямаше нищо общо със стрелбата.
Отново го обзе гняв, примесен с известно чувство за отговорност.
Човекът беше умрял в ръцете му все пак.
— Изглежда е идвал тук — измърмори под нос Пейнтър и хвърли поглед към Замъка. — При мен. Защо обаче?
Грей протегна ръка, спомнил си странната настоятелност на непознатия. Старата монета лъсна в окървавената му шепа.
— Може би е искал да ти даде това.
14:02
В далечината звучаха сирени, а възрастният мъж вървеше бавно по авеню Пенсилвания. Облечен беше в прашен сив костюм. Носеше очукан куфар, а с другата ръка водеше момиче. Деветгодишното дете беше с рокля в тон с костюма на мъжа. Тъмната му коса беше прибрана с червена панделка и откриваше бледо личице. Лъснатите му черни обувки бяха нацапани с петънца засъхваща кал от детската площадка, където беше играло допреди малко.
— Папа, намери ли приятеля си? — попита детето на руски.
Той стисна ръката му и отговори уморено:
— Да, Саша, намерих го. А ти не забравяй, че трябва да говориш на английски, мила.
Детето се нацупи за миг, после попита:
— Той зарадва ли се да те види?
Мъжът си спомни гледката през телескопичния мерник на снайпера, спомни си как тялото падна.
— Да. Доста се изненада.
— Сега може ли да си ходим в къщи? На Марта й е мъчно за мен.
— Скоро.
— Кога? — настоя сърдито малката и се почеса по ухото.
Между кичурите тъмна коса проблесна нещо метално.
Мъжът я пусна и дръпна нежно ръката й от ухото, после приглади косата на мястото й.
— Имам да свърша още едно нещо. После тръгваме за дома.
Наближиха Десета улица. Сградата се издигаше вдясно от мъжа, грозна бетонна кутия, която някой се беше опитал да украси с редица знамена. Мъжът свърна към входа й.
Там беше следващата му спирка.
Централата на Федералното бюро за разследвания.
15:46
От шкафчето на Грей се чу енергична вибрация. Той забърза напред и едва не се хлъзна на мокрия под. Беше само с хавлиена кърпа на кръста, току-що излязъл изпод душа. След като докладва на директор Кроу детайлите около стрелбата, Грей беше слязъл в съблекалнята на едно от най-долните нива в бункерите на Сигма. Взе набързо един душ, изпоти се здравата във физкултурния салон, после се изкъпа отново. Натоварването с гирите и щангите беше успокоило ума му.
Но не напълно.
За тази цел му трябваха някои отговори относно убиеца.
Стигна до шкафчето, отвори вратичката и посегна към мобилния си телефон, който дрънчеше по металното дъно. Сигурно беше директор Кроу. Вибрацията спря, преди да е натиснал бутона за приемане. Грей провери в менюто и се намръщи. Последното пропуснато повикване не беше от Пейнтър Кроу.
На екранчето пишеше: Р. Трайпол.
Съвсем му беше изскочило от ума.
„Капитан Рон Трайпол от военноморското разузнаване“.
Капитанът отговаряше се спасителните операции, проведени на индонезийския остров Пусат. За днес беше насрочено изслушването на доклада му за изваждането на потъналия туристически кораб „Господарката на морето“. Два подводни съда бяха огледали подробно останките и морето наоколо.
Само че интересът на Грей към издирването имаше и по-личен характер.