Въпреки това Грей не се отказа — дори когато седмиците се проточиха, а новини все така нямаше.
— Командире?
— Да — мрачно призна Грей. — Повече нищо не получих.
Трайпол направи кратка пауза, после каза бавно:
— В такъв случай може би е време да се примирите, командире. За ваше добро, а и не само. — Гласът му се смекчи при следващите думи: — А Кат? Съпругата на шия приятел? Какво мисли тя за всичко това?
Болезнен въпрос. Изобщо не трябваше да й казва за „съобщението“. Как да премълчи такова нещо, от друга страна? Монк й беше съпруг, имаха малко момиченце, Пенелопе. Въпреки това май беше сбъркал. Кат изслуша спокойно разказа му. Стоеше в черната си траурна рокля, с изправен като дъска гръб и хлътнали от плач очи. Разбираше, че шансовете са минимални, че надеждата е крехка. Погледна към Пенелопе в бебешкото столче на задната седалка на черната лимузина, после вдигна отново очи към Грей. Не каза нищо, само поклати глава. Тази надежда не й беше по силите. Не би могла да загуби Монк втори път — беше го оплакала веднъж и това само по себе си я убиваше. А трябваше да мисли и за Пенелопе — своята малка частица от Монк. Истинска плът и кръв, а не някаква призрачна надежда.
Грей я разбираше. Затова продължи сам разследването си. Не беше говорил с Кат от погребението — сключили бяха негласен договор да не се виждат, докато въпросът не се разреши по един или друг начин. Виж, майка му редовно се виждаше с Кат и бебето. Тя не знаеше нищо за S.O.S. сигнала, но по женски усещаше, че нещо извън очевидното тормози Кат.
„Сякаш я преследват призраци“ — с тези думи беше описала състоянието й.
Грей знаеше какво я преследва.
Макар разумът да й беше подсказал вярното решение, в деня на погребението Кат се беше хванала за сламката, за минималния шанс. Сърцето й се бе разбунтувало и я измъчваше.
Заради нея Грей трябваше да се изправи лице в лице със суровите факти.
— Благодаря ви за усилията, капитане — каза накрая той.
— Дай Боже всекиму приятел като вас, командире Но рано или късно човек се примирява със загубите и продължава напред.
Грей се изкашля.
— Приемете съболезнованията ми за вашия загинал, сър.
— Благодаря, подобно.
Грей прекъсна връзката. Постоя, после си пое продължително дъх, отиде при шкафчето на Монк и сложи ръка върху студената метална повърхност. Студена като гроб.
„Съжалявам“.
Посегна към тиксото, отлепи ъгълчето и дръпна рязко лентата.
Дотук с преследването на призраци.
„Сбогом, Монк“.
16:02
Пейнтър завъртя старата монета върху плота на бюрото си. Гледаше я как се върти като сребрист пумпал и размишляваше върху загадката, скрита в нея. Бяха я донесли от лабораторията преди час, заедно с подробен доклад. Монетата беше картографирана с лазер за пръстови отпечатъци, металното й съдържание и повърхностните напластявания бяха анализирани със спектрометър за маса, направени бяха и множество снимки, включително и такива със стереомикроскоп. Въртенето на монетата се забави и тя тупна върху махагоновия плот. Сега, след като я бяха почистили грижливо, древният знак грееше ярко.
Гръцки храм с шест дорийски колони.
И голяма буква в центъра на храма.
Е
Гръцката буква „епсилон“.
От другата страна на монетата беше гравиран бюст жена с надпис DIVA FAUSTINA отдолу. Благодарение на доклада поне произходът на монетата вече не беше загадка.
Но какво…?
Интеркомът звънна.
— Директор Кроу, командир Пиърс е тук.
— Добре, Брант. Нека влезе.
Пейнтър придърпа лабораторния доклад към себе си, докато вратата се отваряше. Влезе Грей, с влажна вчесана коса. Беше свалил окървавените си дрехи и сега беше с черни дънки и зелена тениска с голям надпис ARMY отпред. Сянка смрачаваше чертите му, но в сиво-сините му очи се четеше уморена решителност. Пейнтър се досещаше за причината. Вече беше научил новините от централата на военноморското разузнаване — по свои си канали.