Савина се наведе към екрана. Камерата улавяше и част от вратата на будката. Сега вратата беше отворена, а през нея в пещерата се виждаха деца. Много деца. Децата от влака.
Савина се мъчеше да разбере какво е станало, когато едно по-голямо момче влезе в обхвата на камерата. Беше високо, тъмнокосо, с дълго и ъгловато лице. Ръцете й се стиснаха в юмруци. Савина познаваше това момче.
Константин.
Какво ставаше, по дяволите?
Покрай всичко случило се от сутринта, не й беше останало време да провери докъде е стигнал лейтенант Борсаков в преследването на американеца и тримата малки бегълци. Сега гледаше как Константин маха с ръка и говори нещо на тълпата от деца. Борсаков явно се беше провалил.
Но какво правеха бегълците в мината?
Савина огледа множеството за американеца и другите две деца. Особено за едното — онова, което искаше да си върне.
Пьотър крещеше, задушен от чернотата. Очите му се бяха ококорили в търсене на някакъв проблясък. Марта го люлееше нежно в силните си ръце. Възползвайки се от хаоса в другия край на тунела, двамата се бяха скрили в последния вагон.
Пьотър знаеше, че трябва да остане с мъжа.
Но мракът…
Не му стигаше въздух, давеше се в черното море. Клатеше се трескаво напред-назад въпреки опитите на Марта да го удържи. Кошмарът му се сбъдваше. Често го беше сънувал — как сянката му се надига и го поглъща, изяжда го, докато не остане само мрак. Единственият начин да се защити беше да се подпали сам, да изгори като факла в мрака, срещу мрака… а после се събуждаше с писъци.
Другите деца казваха, че го виждали насън, виждали го да гори. Първо си беше помислил, че му се подиграват, но след като кошмарът се повтори и потрети, децата започнаха да го гледат странно, избягваха го и рядко го включваха в игрите си. Учителите пък се ядосаха. Караха му се, забраниха му да яде кексчета с мед, казваха, че разстройвал другите деца до такава степен, че дни наред всички се проваляли на тестовете. Виняха го, че ги плаши.
Кошмарът плашеше и него, вледеняваше го от страх… при това беше само сън. За разлика от мрака сега, който беше съвсем истински.
Изпаднал в дива паника, Пьотър се опита да избяга от тъмнината, но тя беше навсякъде. Той търсеше светлина там, където я нямаше. Дори и тази пътека го ужасяваше, но беше по-добра от задушаващото черно.
От материята на мрака се родиха трънчета светлина като надупчено с нажежени игли черно платно, призовани от силата на неговия ужас. Отначало няколко, а после още и още. Пьотър гледаше нагоре към звездната картина, която растеше и тласкаше мрака назад.
Но той знаеше истината. Това не бяха звезди.
Умът му се напрягаше, а сърцето му пърхаше като уловена птичка. Взираше се нагоре, звездите ставаха по-ярки, по-големи, по-наблизо. Знаеше, че трябва да отклони поглед. Но очите му се отваряха все повече… както и мракът вътре в него. Мракът също се стремеше към светлината, виеше от тъмната си яма, побеснял от глад.
Звездите падаха все по-бързо, отначало няколко, после се присъединиха и други. От всички посоки, право към него.
Пьотър чу виковете и усети туптящите сърца. Те го изпълниха със светлината си. Падна назад, а нощното небе се срина върху него и подпали самата му същност.
Някъде отдалеч чу предупредителен крясък на шимпанзе.
Защото Марта знаеше тайната му.
Защото в онези мигове след кошмарите, когато се събуждаше с писъци… в онези мигове имаше не само страх, а и екстаз.
Нещо определено не беше наред с децата.
След като прекъсна захранването, Савина продължи да наблюдава картината, предавана от камерата в МК337. Дори и без звук беше ясно, че децата са все така превъзбудени, въртят се хаотично, някои плачат, други са изпаднали в шок и гледат втренчено в пространството. Единствен Константин бе запазил самообладание. Движеше се сред децата, като ту влизаше в обсега на камерата, ту излизаше.
Савина се взираше, търсейки Пьотър в мелето.
Вярно, че разполагаше с десет омеги, но ако момчето беше там…
А после едно от децата в обсега на камерата се срина на пода. Момичето до него се обърна да види какво става и също падна като подкосено. Последваха ги и други деца. Едно изпаднало в паника момче хукна нанякъде… после и то се озова на земята.
Техникът инженер също забеляза това.