— Мозъкът — каза Пейнтър.
— Именно. Всичко друго кара на резервни мощности.
— Но с каква цел?
Лиза поклати глава.
— Нямам представа. Ще направя още няколко теста, но ако детето продължава да не реагира, виждам само едно възможно решение.
— Какво? — попита Кат.
— Макар имплантът й да не е активен в момента, отклоненията в ЕЕГ-то й са концентрирани около него. Смятам, че невроелектродите в импланта допринасят за състоянието й. Електрическата активност в този дял на мозъка й е изключително висока — все едно електродите в главата й действат като гръмоотводи. Ако не овладеем някак невралната й активност, нищо чудно мозъкът й да се изпече.
Кат пребледня при последните думи.
— Спомена за решение.
Лиза въздъхна. Каквото и да й беше хрумнало, явно никак не й харесваше.
— Може да се наложи да отстраним импланта. Малкълм затова излезе — да говори с един неврохирург в „Джордж Вашингтон“.
Пейнтър се приближи до Кат и я прегърна през раменете. Знаеше колко се е привързала към детето. Бяха дали не една и две жертви, за да го защитят. И да го изгубят след всичко това…
— Ще направим всичко възможно — обеща й той.
Кат кимна.
Пейджърът, закачен на колана му, избипка. Пейнтър свали ръка от раменете на Кат и погледна номера, изписан на екранчето. Търсеха го от руското посолство. Това беше разговор, който трябваше да приеме. По план Грей щеше да кацне в Челябинск след няколко минути.
Когато вдигна отново поглед, Лиза му махна с ръка да върви.
— Ще ти се обадя, ако има промяна — каза тя с уморена усмивка.
Пейнтър тръгна към вратата… а после изведнъж се сети за нещо, нещо, което бе отложил за по-спокоен момент, но така и не му беше останало време. Погледна към Кат, свъсил въпросително вежди.
— По-рано ти каза нещо, но не знам дали съм те чул добре.
Кат вдигна поглед към него.
— Наистина ли каза, че Монк е жив?
12:20
Южен Урал
Монк се придвижваше странично покрай влака в непрогледния мрак. Плъзгаше сакатата си ръка по вагоните, а другата държеше протегната напред, за да не си фрасне главата в някое неочаквано препятствие. Като се спъваше в стърчащи траверси и по-големите камъни в чакълената настилка, той се придвижваше бавно към края на композицията.
Преди малко, тъкмо когато слизаше от влака, Пьотър спря да крещи. Ей така, изведнъж. И тишината, която последва, беше още по-лоша, защото пораждаше чувство за неподвижност и безжизненост, която можеше да се конкурира единствено с пълния мрак наоколо. Сърцето му се беше качило в гърлото и блъскаше като полудяло.
Стигна до следващата открита вагонетка, прехвърли се през ръба и размаха ръка в празното пространство.
— Пьотър?
Гласът му прозвуча неестествено силен, а ехото го разнесе по тунела. Монк не знаеше къде е момчето и дори дали още е във влака. Не му оставаше друго, освен да продължи към края на композицията и да провери всеки вагон.
Скочи обратно на земята и тръгна към следващия. Протегна дясната си ръка напред и я размаха като метла… когато нещо го сграбчи за китката.
Извика, уплашен до смърт. Топли, сухи пръсти се увиха около неговите. Той дръпна инстинктивно ръката си, но пръстите не го пускаха. А после чу характерен тих звук.
— Марта! — Монк клекна и я прегърна тромаво в мрака.
Тя отвърна на прегръдката му, притисна буза в неговата и изпухтя облекчено. Цялото й тяло трепереше. Той усети ритъма на сърцето й — забързан и тежък. Тя се отскубна от прегръдката, но не пусна ръката му. Вместо това го затегли напред.
Монк се изправи и тръгна след нея. Знаеше къде го води. При Пьотър. Скоро стигнаха до последния вагон. За разлика от откритите вагонетки в средата на композицията, този беше закрит.
Марта скочи през отворената врата.
Монк се качи след нея. Старото шимпанзе се обърна да го изчака, после го поведе към ъгъла в дъното. Там намериха Пьотър, проснат по гръб на пода.