Монк плъзна ръце по телцето му в мрака.
— Пьотър?
Момчето не реагира.
Гръдният му кош обаче се вдигаше и спадаше. Монк плъзна пръсти по лицето му. Ранен ли беше? Паднал или нещо такова? Кожата му беше гореща на допир. А после мъничката ръка трепна като изгубено птиче, откри пръстите на Монк… и ги стисна здраво.
— Пьотър, слава Богу! — Монк го вдигна и приседна на седалката с детето в скута. — Намерих те. Няма страшно, успокой се.
Тънки ръчички се увиха около врата му. Детето буквално гореше, толкова, че Монк усещаше горещината през дрехите си.
Пьотър прошепна в ухото му:
— Тръгвай…
Ледени тръпки полазиха по гръбнака на Монк. Тембърът и тонът на гласа прозвучаха съвсем различно от нормалния неуверен фалцет на детето. Може да беше заради мрака или пък заради силния му страх. Само че телцето му не трепереше уплашено. А едничката дума беше прозвучала повече като заповед, отколкото като молба.
Не беше лошо като идея обаче. Монк стана с детето на ръце. Пьотър му се стори по-тежък, но пък той отдавна беше преминал границата на изтощението и умората гризеше костите му на крачка от припадъка. Марта го поведе назад към вратата. Монк скочи и едва не си изкълчи глезена. С детето на ръце, той забърза обратно към началото на влака. Едната пушка беше с него, но другата беше оставил в първия вагон.
Когато стигнаха там, Монк попита:
— Ще можеш ли да…
Преди да е довършил въпроса си, Пьотър се измъкна от ръцете му и стъпи на крака.
— Остани тук. — Монк се качи бързо във вагона, грабна втората карабина и я преметна през рамото си.
Върна се при Пьотър. Детето го хвана за ръка. Монк издиша продължително. А сега накъде? Влакът беше спрял по средата на тунела. Можеха или да се върнат при Константин и другите деца, или да продължат напред. Но ако искаха да спрат онази луда жена — колкото и нищожни да бяха шансовете им понастоящем, — нямаше смисъл да се връщат назад.
Изглежда Пьотър беше стигнал до същия извод. Момчето го поведе в избраната посока. Към Челябинск 88.
С две карабини на гърба и в компанията на едно хлапе и едно шимпанзе, Монк крачеше в непрогледния мрак на тунела. Бяха описали пълен кръг и се връщаха у дома. Как ли щяха да ги посрещнат там обаче?
Лекарят поклати глава.
— Съжалявам, генерал-майоре. Нямам представа какво им има на децата. Досега никога не са изпадали в подобна кататония.
Савина плъзна поглед из стаята. Две медицински сестри и двама войници бяха помогнали да положат децата на пода, наредени като отсечени дървесни трупи. Донесли от съседните стаи възглавници й одеяла. Тук бяха и двама лекари — д-р Петров беше невролог, а д-р Ростропович — специалист по биоинженерство.
Наметнал елече от стригана овча кожа, д-р Петров стоеше с юмруци на кръста. Медиците се евакуираха, когато Савина прати да ги извикат по спешност. Голяма колона от камиони и пикапи вече чакаха готови да потеглят.
— Няма как да разбера какво е станало без пълно медицинско оборудване — каза той. — А вече натоварихме…
— Да. Знам. Ще трябва да изчакаме, докато пристигнем в московския комплекс. Можем ли да транспортираме децата без опасност за живота им?
— Смятам, че да.
Савина впери поглед в лекаря. Отговорът му беше прозвучал твърде колебливо. Той кимна по-убедено.
— Стабилни са. Можем да ги преместим.
— Заемете се тогава.
— Да, генерал-майоре.
След като прехвърли тази отговорност на медицинския екип, Савина пое обратно към контролната зала в мазето. През цялото време беше поддържала контакт с връзките си в руското разузнаване и армията. Информационното затъмнение около Чернобил изглежда най-после се вдигаше. Носеха се какви ли не противоречиви слухове и догадки за случилото се на церемонията — от ядрен взрив до неуспешно терористично нападение на чеченски бунтовници. Единствената потвърдена информация беше за изтичане на радиация, макар че как и колко оставаше неясно.
А и защо продължаваше да мълчи Николай?
Тревогата подклаждаше допълнително лютия й нрав.
А сега и тази странна история с децата.
Трябваше да се абстрахира от хаоса и да се заеме с непосредствената си задача. Каквото и да беше станало в Чернобил, операция „Сатурн“ щеше да продължи. Дори Николай да се беше провалил, тя нямаше да допусне такова нещо в своята част от плана. Сама по себе си, нейната мисия щеше да разстрои световната икономика, да предизвика смъртта на милиони, да покрие половината планета с радиоактивен облак. Евентуалният провал на Николай щеше да затрудни задачата им, но с помощта на децата все още можеха да успеят.