Савина фокусира мислите си върху задачата, отърси се от объркването и се изпълни със студената безчувственост на решимостта. Знаеше какво трябва да направи.
Влезе в подземната зала и завари екраните все така тъмни, с изключение на зърнестата картина от МК 337. Камерата там показваше познат образ — проснати на земята детски телца. Никаква промяна.
Обърна се към двамата техници.
— Защо другите камери не работят?
Главният инженер стана от стола си.
— Диагностиката приключи преди малко. Чакахме заповедите ви да възобновим захранването.
Тя въздъхна и притисна с пръсти слепоочията си. Всички ли трябваше да води за ръчичка? Махна към контролното табло.
— Направете го.
Макар че й идеше да се разкрещи на глупака, тя съумя да запази самообладание. Истината беше, че след като лично изключи захранването, не бе оставила изрични разпореждания относно възстановяването му.
За да избегне бъдещи недоразумения, Савина посочи екрана, който показваше МК 337.
— Нека захранването към подстанцията остане изключено. Не искам там да работи нищо освен камерата. — Достатъчно изненади се бяха появили откъм минен комплекс №337.
Двамата техници се заеха със задачата и след миг по таблото грейнаха светлинки, а на тъмните екрани се появиха образи от тунела и ядрото на планираната операция. Всичко изглеждаше наред… с едно ужасно изключение.
Влака го нямаше в края на релсовия път.
Савина посочи екраните.
— Включете последователно камерите в тунела. Намерете ми влака.
Ръцете на техника заиграха по клавиатурата на главния компютър и на екрана се появи серия от моментни изображения. Зави й се свят от бързата им смяна. А после някъде в средата на тунела се появи влакът. Клечеше неподвижно на релсите. Савина се приведе към монитора и се вгледа внимателно в закритите и откритите вагони. Не забеляза движение. Може би някой, се криеше в закритите вагони, но това й се струваше малко вероятно.
— Продължете нататък по тунела — нареди тя.
Заредиха се още дигитални образи. На един от тях Савина мерна движение.
— Спри!
Монтирана на стената лампа осветяваше мъждиво тази част от тунела. На разстояние приблизително двеста-двеста и петдесет метра от бронираните врати. И ето че от мрака се появиха фигури, рязко очертани в светлината на лампата.
Пръстите на Савина стиснаха до болка ръба на контролното табло.
Американецът… хванал дете за ръка.
След още няколко крачки Савина позна момчето.
Пьотър.
Тя се изправи и премести погледа си върху зърнестия образ от МК 337. Децата лежаха все така неподвижни. Защо Пьотър беше буден и в движение?
— Генерал-майоре? — обади се инженерът.
Савина мислеше трескаво, но обяснението й убягваше. Тръсна глава. Сякаш усетили, че някой ги наблюдава, американецът и момчето спряха под лампата. Мъжът хвърли поглед назад и очите му се присвиха в объркване.
Захранването се възстанови и лампите в тунела светнаха, следователно камерите също работеха. Без особена причина или възможност да се крие, Монк продължи още малко напред към най-близката лампа. И едва тогава осъзна, че нещо не е наред.
Или по-скоро, че липсва.
Погледна зад себе си. Марта я нямаше. Смятал беше, че ги е последвала в тъмното. Но пък тя се движеше толкова тихо. Присви очи, вглеждайки се гърлото на тунела. Нямаше и следа от шимпанзето. Във влака ли беше останала? Монк погледна и напред с идеята, че може да ги е изпреварила, за да разузнае обстановката например. Но тунелът свършваше с високи бронирани врати на двеста-триста крачки пред тях.
Марта не се виждаше никъде.
А после тонколонките над вратите изпращяха внезапно и еклив глас каза на английски:
— Продължете напред! Доведи момчето до вратите, ако искаш да живееш.
Монк стоеше окаменял. Нямаше идея какво да прави оттук-нататък.
12:35
Киштим, Русия
В кабинката на стар фермерски камион, Грей беше в челото на колоната, която мина през портите на самолетната писта и пое по двулентовото шосе към планините. Стени от високи борове и смърчове растяха покрай пътя, превръщайки го в зелен коридор.