И сред хаоса се оформи пътека.
Пътека, по която можеше да тръгне.
Поведе Монк по коридора.
Посочи наляво… и Монк застреля войника, който се появи там секунда по-късно. Американецът се учеше бързо — да се доверява на инстинктите му, да го следва, да стреля по команда. Превръщаше се в негов придатък.
И така двамата навлязоха в модела.
Движени от повелята на чист инстинкт.
Защото сега Пьотър беше точно това — инстинкт, насочван от десетки таланти.
Беше толкова лесно за разбиране, толкова ясно. Инстинктът е подсъзнателната дейност на мозъка по интерпретирането на милионите едва доловими промени в заобикалящия ни свят. Мозъкът поема цялата тази хаотична информация, открива модел в нея и тялото реагира съответно. Изглежда като вълшебство, но си е проста биология.
Пьотър правеше същото — само че умножено по сто.
Протягаше сетивата си и разчиташе сърца, мотивации, траектории, разстояния, звуци, гласове, посоки, ритъм, дим, горещина… и още, и още. Милионите детайли го изпълваха и минаваха през ситата на десетките умове, които споделяше. В хаоса се отваряха модели и той знаеше накъде ще го отведе всяка следваща стъпка.
— Къде отиваме? — попита отново Монк.
„Там, където ти трябва да отидеш“ — отговори му наум Пьотър.
После го поведе надолу по стълбите и го дръпна да залегне миг преди над главите им да изтрещи пушечен изстрел. От там двамата пролазиха под редица метални чинове, докато войниците претърсваха наоколо, после се спуснаха по друго стълбище до дълъг подземен коридор, от който се разклоняваха проходи и лабиринт от помещения.
Пьотър ускори крачка.
Макар да съзираше модел в хаоса, бъдещето му убягваше. Танцуваше все по-бързо по нишките на инстинкта, а натискът на вековете го притискаше все по-осезаемо. Времето им изтичаше.
Тревогата и объркването на американеца също растяха — изглежда и той долавяше същото.
— Къде ме…?
А после в хаоса се включи нов глас — идваше от другия край на коридора, изтънял от изненада. Пьотър разчете пулса на новото сърце. Сетне прозвуча едно име, прозвуча така, сякаш изреклият го изобщо не вярваше на очите си.
— Монк!
Грей едва не го застреля. Зави зад ъгъла и видя двама души да тичат към него, единият — с насочено оръжие. Ако не беше дребната фигурка на момчето, със сигурност щеше да стреля.
Вместо това замръзна, потресен до дъното на душата си.
За разлика от приятеля му. Пистолетът гръмна. Нещо удари Грей в рамото и го отхвърли назад. Болка се плисна по цялото му тяло.
Ковалски го прихвана, преди да е паднал, и изкрещя с цяло гърло:
— Монк, задник такъв! Какви ги вършиш бе!
Монк забави крачка, най-вече защото детето го дръпна да спре. На лицето му се изписа искрено и тотално объркване.
— Кои… сте вие?
Ковалски продължаваше да се пеняви:
— Кои сме ли? Проклетите ти приятели, ето кои сме!
Грей се изправи на крака. Лявото му рамо гореше.
— Монк, не ни ли познаваш?
Монк опипа един зачервен и подут хирургически шев зад ухото си.
— Ами… в интерес на истината, не.
Грей тръгна неуверено към него. Виеше му се свят от множеството въпроси, които, се блъскаха с лакти в главата му, от неспособността да повярва на очевидното. Посттравматична амнезия? Или му бяха направили нещо? И как изобщо беше попаднал Монк тук? Всъщност всичко това нямаше значение. Той прегърна силно приятеля си въпреки болката в рамото. Куршумът само го беше облизал, но Грей с готовност би се съгласил и на огнестрелна рана в корема, ако така щеше да върне Монк в живота си. Стисна го още по-силно в прегръдките си.
— Знаех си… знаех си… — шепнеше трескаво той. Сълзи напълниха очите му и преляха. — Господи Боже мой, жив си.
Ковалски изръмжа:
— Няма да е жив още дълго, ако не си плюем на петите.
Прав беше. Грей пусна Монк, но после бързо го хвана за лакътя, сякаш го беше страх да не изчезне отново. Монк ги огледа по ред.