Лиза го беше оприличила на „гръмоотвод“.
Единственият начин да спасят детето, беше да отстранят импланта. Неврохирургът беше проучил всички снимки от скенера и рентгена и смяташе, че устройството може да се премахне без голям риск за пациентката. Процедурата щяла да бъде деликатна, но не и отвъд възможностите му.
Това беше първата добра новина за цялата нощ.
Телефонът иззвъня в джоба на Пейнтър. Той се изкуши да не отговори, но все пак извади апаратчето и погледна кой го търси. Повикването беше от Киштим, Русия. Обърна се с гръб към стъклото, отвори капачето на телефона и натисна бутона за приемане.
— Пейнтър Кроу слуша.
— Директоре — каза женски глас. Беше Елизабет Полк и не криеше облекчението си. — Грей ми остави този номер.
Пейнтър долови тревога зад облекчението.
— Какво има, Елизабет?
— Не съм много сигурна. Става въпрос за нещо, което открих, преведох и… така де, ето какво…
И започна да му излага хипотезата си, страховете си и какво според нея е посланието, закодирано в древната мозайка.
— Пророчиците са изобразени отпуснати на столчетата си, сякаш са упоени, изтощени и дори в безсъзнание. Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение. Знам, че звучи налудничаво, но ми се струва, че има връзка с днешните събития.
Докато Елизабет говореше, Пейнтър се беше обърнал с лице към прозореца между стаята за наблюдение и операционната зала. Думите на г-ца Полк се забиха като пирони в главата му.
„Отпуснати, упоени, в безсъзнание…“
Все едно описваше състоянието на Саша.
А после си спомни казаното от Кат, че момичето извикало името на брат си преди да припадне.
„Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение“.
Пейнтър видя как хирургът посяга към скалпела, готов да започне операцията.
Не.
Хукна към вратата.
Кат извика след него:
— Какво има?
Нямаше време да й обяснява. Нахлу в стерилната подготвителна зона и оттам в операционната.
— Спрете! Никой да не мърда!
13:14
— Генерал-майоре, по-добре слезте в бункера — предупреди я войникът. Беше с една глава по-висок от нея, истинска грамада от мускули. — Ние ще ги задържим тук.
Друг войник се мъчеше да издърпа пищящия д-р Петров от коридора в стаята. Кракът му беше прострелян в коляното. Кръв бликаше като гейзер от раната. Други войници тичаха, помъкнали деца на гърбовете си. Групичката им беше отстъпила към апартамента, бягайки пред огъващия се руски фронт. Едрият войник посочи към стълбището.
— Моля ви, генерал-майоре. Ще ги задържим възможно най-дълго.
— Децата… — каза Савина със съзнанието, че планът й отива по дяволите. Нямаше да позволи на никого да открадне онова, което беше създала. — Застреляйте ги.
Очите на мъжа се разшириха, но той беше войник и след миг на колебание кимна отсечено.
Савина пое по стълбите. Не можеше да гледа. В края на стълбището се спъна. Краката вече не я държаха. Вратата на стаята беше от десетсантиметрова стомана. Щеше да се барикадира вътре и да изчака края на битката. Екраните светеха през отворената врата. На този в средата водната колона все така изливаше отровата си в земята. Ако не друго, поне щеше да се утешава с гледката, докато чака вътре.
Горе се чуха изстрели.
Децата…
Савина потръпна и тръгна към стаята.
Но от сенките се изстъпи някой и застана на пътя й.
Момче.
Пьотър.
Той стоеше на прага и гледаше нагоре към силуета на жената. Силует от сенки и мрак в подножието на тъмните стълби. Не я виждаше ясно, но знаеше коя е. Съсредоточи се върху пламъка на сърцето й.
— Пьотър — извика му тя с трепетна нотка на надежда в гласа си.
Пристъпи към него, той вдигна ръце и посегна — не с тяло, а с пламналия си дух. Хвана в шепи пламъка на сърцето й и го задържа като изплашена птичка. А после стисна нежно, за да го угаси.
Жената се свлече с вик на колене, притиснала ръка към гърдите си.
— Пьотър, какво пра…
Надеждата се изроди в ужас и тя изкрещя.
Само че Пьотър още не беше приключил.