Грей не тръгна да спори. Мина през прага и се наслади на приятния хлад на климатиците. Музеят беше отворен за посещения, но въпреки това Грей размаха лъскавата си черна карта пред пазача при металния детектор.
Махнаха му да минава.
Озовал се в централната ротонда, той се изуми от размерите на помещението. Ротондата беше с осмоъгълна форма и се издигаше на три ката галерии, всяка със свои колони, захлупени високо горе от масивен купол. Слънчевата светлина се лееше през правоъгълните прозорци в основата му и кръглия в центъра.
В средата на ротондата се намираше един от най-известните експонати на музея — осемтонен мъжки африкански слон. С вдигнат хобот и извити бивни сред полянка от суха трева. Дирята на Полк минаваше покрай слона и водеше към централното стълбище.
Високо на стената вляво имаше постер, който съобщаваше за нова изложба идния месец. Нарисувана беше главата на Медуза с коса от гърчещи се змии, отразена върху кръгъл щит. Загледан в постера, Грей забави крачка.
Заглавието на предстоящата изложба го накара да си спомни — отново — за странната монета на Полк и го обзе усещането, че е на верен път.
„ИЗГУБЕНИТЕ ЗАГАДКИ НА ГРЪЦКАТА МИТОЛОГИЯ“
18:32
Двамата мъже в затъмнената стая наблюдаваха детската занималня през еднопосочното стъкло. Седяха на кожени фотьойли, а зад тях се издигаха четири реда седалки като в аудитория, всичките празни в момента.
Това беше частна среща.
Стаята отвъд огледалото беше ярко осветена. Стените бяха бели с минимален намек за небесносиньо, цветът, който според психолозите действал успокояяващо и предразполагал към размисъл. В стаята имаше легло с одеяло на цветя, кош с играчки и детско бюро.
По-възрастният мъж седеше с изправен гръб на фотьойла си. На пода до него имаше очукан куфар, а в куфара имаше разглобена снайперистка пушка „Драгунов“.
Другият мъж, на петдесет и седем, беше с двайсет години по-млад от руския си събеседник. Беше с грижливо изгладен костюм, но седеше отпуснато, сгърбил рамене. Очите му не се отделяха от момичето, което стоеше пред пластмасов статив и ровеше из подноса с пастели. През последния половин час малката беше рисувала грижливо зелен четириъгълник върху белия лист на статива. Движила беше пастела по четирите отсечки с еднообразния ритъм на хипнотичен транс.
— Д-р Раев — каза мъжът, — не искам да ви опявам, но абсолютно ли сте сигурен, че д-р Полк не го е носил у себе си?
Д-р Юри Раев въздъхна.
— Посветих целия си живот на този проект. — „И душата си също“ — добави наум той. — Не бих допуснал всичко да пропадне, когато сме толкова близо до целта.
— Къде е тогава? Обърнахме надолу с главата евтината мотелска стая, където е прекарал последната нощ. Нищо не открихме. Би било крайно неприятно, ако накрая попадне в неприятелски ръце.
Юри погледна към мъжа в съседния фотьойл. Джон Мейпълторп, ръководител на отдел в агенцията за отбранително разузнаване, имаше дълго лице с провиснала кожа около брадичката и торбички под очите, направено сякаш от восък за свещи и после забравено твърде дълго на слънце. Дори боята, с която боядисваше косата си, беше твърде тъмна и твърде очевидно издаваше суетата му на застаряващ мъж. Не че Юри имаше право да кори когото и да било за опитите да надхитри времето. Под собствената му провиснала кожа тялото му оставаше във форма, рефлексите му бяха на ниво, а умът му — остър и бърз както винаги. С инжекции андрогени и хормон на растежа в добавка към изтощителни упражнения Юри се бореше с времето като всеки друг. Само че в неговия случай усилията не бяха породени от суета.
Насочи поглед към стаята отвъд огледалото.
Не, не беше от суета.
Мейпълторп потропа с пръсти по страничната облегалка на фотьойла.
— Трябва да си върнем откраднатото от Полк.
— Не беше у него — за пореден път го увери Юри, този път с известна острота в гласа. — Много е голямо, за да го скрие, дори под сако. Късмет беше, че го спрях, преди да се е разприказвал пред някого.
— Дано си прав. За доброто на всички ни. — Мейпълторп насочи вниманието си към стаята зад огледалото. — И тя е успяла да го проследи? От Русия до тук?
Юри кимна. Бащинска гордост оцвети гласа му.
— Благодарение на нея и на близнака й може би най-после сме преминали бариерата.
— Жалко, че не го е направила по-бързо. — Мейпълторп изсумтя. — Дъщерята на зет ми има аутистично момче, казвал ли съм ти? Само че то не е идиот-савант. Горкото едва си връзва връзките на обувките.