— Руснаците с радост ни прехвърлиха отговорността — започна Пейнтър. — Имат си достатъчно проблеми и без това. Последните радиологични замервания на съвместния ядрен екип показват, че частичният отток на езеро Карачей в подпочвените води, макар и катастрофален за местната екология — населението ще трябва да се евакуира в голям радиус около мястото на оттока — изглежда няма да причини непоправими щети в глобален мащаб. Шлюзът е бил затворен навреме.
Грей се поотпусна.
— А децата?
Пейнтър беше ходил в болницата сутринта. Цяло крило на университетската болница „Джордж Вашингтон“ беше отделено за транспортираните от Русия деца. През последните седмици екип от опитни невролози се бе посветил на сложната задача да отстрани имплантите им. Както им беше обяснил по-рано главният неврохирург на болницата, операцията била деликатна, но не и непосилна. Последният невръстен пациент се беше отървал от импланта си преди два дни. Всички се възстановяваха добре.
— Тестовете показват, че децата са запазили в малка степен талантите си — каза Пейнтър. — И като казвам „малка“, имам предвид нищожна в сравнение с предишните им способности. Онова, което се е случило с тях, докато бяха в безсъзнание, изглежда е унищожило основите на неврологичната структура, отговорна за специфичната им гениалност. В същото време промяната изглежда е смекчила проявите на аутизъм. Децата показват забележително подобрение. Въпреки всичко, който и да поеме отговорността за осиновяването им, ще трябва да се примири с постоянно наблюдение от страна на специалисти, които да следят здравния им статус, да правят регулярни оценки както на таланта на децата, така и на общото им психическо здраве.
Пейнтър погледна към Лука. Циганинът изглеждаше спокоен, само в очите му грееше надежда. Накрая Пейнтър се усмихна.
— Но по един въпрос всички бяха на едно мнение — че децата трябва да бъдат върнати на своя народ и да бъдат осиновени от цигански семейства.
— Да! — извика Лука и удари с юмрук по масата. Бурната му реакция стресна един от конете и голямото животно тръсна глава, цвилейки недоволно.
Пейнтър продължи по същество и близо половин час излага детайлите по споразумението, които успяха да отрезвят донякъде циганина, но не и да угасят искрите в очите му. Накрая всички станаха и се пръснаха.
Ковалски тръгна с Елизабет.
— Ти сега като се прибра — изломоти под нос той и плъзна ръка по голото си теме. — Искаш ли да… може пък двамата да…
Грей примижа болезнено при тези родилни мъки и кимна на Пейнтър да се дръпнат встрани.
— Мъка ми става, като ги гледам — прошепна му той.
— Какво има, Джо? — попита Елизабет, вдигнала въпросително вежди.
Ковалски заекна, изруга под мустак, после изпъчи гърди.
— Искаш ли да излезем на среща?
„Адски оригинално“ — помисли си Пейнтър и потисна усмивката си.
Елизабет вдигна рамене и поведе Ковалски настрана.
— Имаш предвид на втора среща, нали?
Челото на Ковалски се набръчка като хармоника.
— Защото според мен да те стрелят, отвличат, облъчват с радиация и накрая да спасиш света се брои поне за първа среща.
Ковалски се препъна в собствените си крака, които изглежда срещаха същите затруднения като мозъка му в момента.
— Значи си съгласна?
Елизабет кимна.
— Стига пурите да са от теб.
Ковалски се ухили до уши.
— Имам цяла кутия със… ох, мамка му! — Спря и се втренчи в обувките си. Левият му крак беше заорал право в купчина конски тор. — Бяха ми нови-новенички!
Елизабет го хвана под ръка и го дръпна.
— Ще се измие.
— Ами ти не разбираш! Кожата е ръчно полирана със…
Двамата се смесиха с тълпата. Грей поклати глава.
— Ковалски си има гадже. Мисля, че куковото лято току-що изгря на хоризонта.
С Пейнтър тръгнаха към Замъка Смитсониън. И двамата бяха заринати с работа. В Сигма все още цареше хаос, както структурно, така и по отношение на мястото й в общия политически контекст.
Бяха изгубили ключови хора по време на първоначалната атака, а заради огнената буря цяло крило от подземния комплекс оставаше затворено. Ремонтът и проверките на инфраструктурата още не бяха приключили.