Опита се да помръдне глава, но вратът го заболя рязко. Бяха му сложили нещо като шапчица и от нея излизаше тръба.
Заредиха се лекари, които влизаха в стаята, светеха с фенерчета в очите му, караха го да изпълнява прости двигателни команди, даваха му кубчета лед, за да проверят, способността му да преглъща, и изобщо тестваха по всякакъв начин функционирането на централната му нервна система. След десетина минути се изнесоха, като обсъждаха случая му на глас. В стаята останаха само двама души — при долната табла на леглото му.
Монк позна мъжа.
— Грей… — изрече дрезгаво той. Гърлото още го болеше от ендотрахиалната тръба.
Очите на мъжа светнаха.
Монк знаеше на какво се надяват всички, на какво се надяваше той, затова побърза да поклати глава. Спомените му за Грей датираха от хаоса в Русия. Другият посетител беше поразително красива жена с дънки и широка блуза, със спусната по раменете кестенява коса. Зелените й очи го следяха настоятелно в търсене на отговор. Но Монк не знаеше дори въпроса.
Грей я докосна по лакътя.
— Може би е твърде рано, Кат. Знаеш. Лекарите казаха, че може да минат месеци.
Жената се извърна леко встрани и изтри очите си.
— Знам — каза тя, но думата прозвуча повече като стон.
С изострени от отминаващото гадене сетива, Монк долови някакъв аромат във въздуха, познато ухание, едновременно мускусно и ведро. Уханието не повлече спомен със себе си, но дишането на Монк се учести. Нещо… имаше нещо във…
— Да го оставим да си почива — каза Грей и поведе жената. — Ще дойдем пак утре сутринта. Денят беше дълъг. И без това е време да я прибереш.
Грей кимна към една синя лятна количка зад тях. В количката спеше увито в одеялце дете с мека шапчица на главата и нацупени устни като напъпила роза.
Погледът на Монк залепна за детето. Трескави образи избухнаха от нищото.
„… малки пръстчета, увити около пръста му… върви по дълъг тъмен коридор, уморен, и люлее малкото същество на ръце… малки ритащи крачета, докато сменя памперса…“
Отрязъци. Нищо свързано. Но за разлика от преди, този път нямаше болка, само успокоителна светлина, която не изчезна.
И от сиянието той изкопчи нещо свое.
— Тя е… името й е… — Двамата се обърнаха към количката. — Пенелопе.
Жената се обърна към него. Цялото й тяло се разтресе и сълзи на щастие потекоха по бузите й.
— Монк…
Заобиколи леглото и се хвърли на гърдите му. После вдигна глава и го целуна нежно, косата й обграждаше лицето му като палатка.
И той си спомни.
„Вкус на канела, меки устни…“
Още не знаеше как се казва тя, но в гърдите му се надигна вълна на любов, от която очите му се насълзиха. Можеше и никога да не си спомни сам името й, но едно нещо знаеше със сигурност — ако зависеше от него, би посветил остатъка на живота си да я опознае отново.
19:01
Грей вървеше по болничния коридор, оставил Кат и Монк насаме. Искаше да се отбие при още един пациент, докато е тук. Зави към детското отделение и показа картата ри на въоръжения мъж от охраната при входа на крилото.
Продължи по коридора, подминавайки първите врати. По стените бяха нарисувани балони и герои от анимационни филмчета. Размина се с високо момче в болнична пижама. До него вървеше по-малко момиче. Главите и на двамата бяха обръснати от едната страна. Говореха си развълнувано на руски.
Изглежда всички деца се възстановяваха от изпитанието.
Всички освен едно.
Грей пое по друг дълъг коридор и тръгна към самостоятелната стая в дъното. Вратата беше отворена. Отвътре се чуваха гласове.
Грей почука тихо и влезе. В стаята имаше легло и малък кът за игра с жълта пластмасова маса и детски столчета. Д-р Лиза Камингс стоеше права в стаята и отбелязваше нещо в болничния картон. От присъствието на Лиза имаше двойна полза — с медицинското си образование тя помагаше на хирурзите и лекарите, като в същото време държеше Пейнтър в течение на нещата.
Саша седеше на масата и рисуваше. Беше с розова шапчица на обръснатата глава.
— Господин Грей! — извика тя, скочи като зайче от стола си, изприпка при него и обви с ръце крака му.
Той я потупа по рамото.
Също като него и Саша идваше често тук да види брат си.