398 година от новата ера
Планината Парнас, Гърция
Дошли бяха да я убият.
Жената стоеше при порталната колонада на храма. Потръпваше в тънката си дреха, семпла риза от бял лен пристегната в кръста, но не студът преди зазоряване вледеняваше костите й.
Осветена от факли процесия се изкачваше по склоновете на Парнас като река от огън. Следваше широката павирана пътека на Свещения път, който лъкатушеше към храма на Аполон. Мечове се удряха в щитове и задаваха ритъм на стъпките им — петстотин мъже, цяла кохорта от римския легион. Пътят се виеше между потрошени статуи и отдавна плячкосани съкровища. Всичко, което можеше да гори, беше опожарено.
Танцуващите сред руините пламъци на факлите създаваха илюзията за по-добри времена, огънят вдъхваше измамен живот на отколешно великолепие — преливащи от злато и скъпоценности ракли, легиони от статуи, излезли изпод длетото на най-добрите майстори, тълпи, сбрали се да чуят пророческите думи на Оракула.
Вече не беше така.
През последното столетие Делфи беше понесъл ударите на галски завоеватели, на тракийски вандали, но най-много поражения му бе нанесла немарата. Малцина идваха да чуят думите на Оракула — козар, таящ съмнения във верността на жена си, някой и друг моряк преди да потегли през водите на Коринтския провлак.
Дошъл беше краят на старите времена, краят на Делфийския оракул. След тридесет години на пророчества тя щеше да е последната с името Пития.
Последната пророчица от Делфи.
Ала с тази прокоба идеше и едно последно предизвикателство.
Пития се обърна на изток, където небето започваше да просветлява.
„О, розоволика Еос, богиньо на зората, ако можеше да пришпориш Аполон и да впрегне той четирите си коня в слънчевата колесница“.
Една от сестрите на Пития, млада послушница, излезе от храма зад нея.
— Господарке, елате с нас — примоли й се младата — Още не е късно. Още има време да избягаме при другите в пещерите на високото.
Пития сложи утешително ръка на рамото й. През изминалата нощ другите жени бяха потеглили към негостоприемните чукари над храма да потърсят убежище в пещерите на Дионис. Но Пития имаше да свърши още нещо тук — един последен дълг.
— Господарке, няма време за това последно пророчество, нима не разбирате?
— Трябва да го направя.
— Тогава направете го сега. Преди да е станало късно.
Пития се извърна.
— Трябва да изчакаме зората на седмия ден. Така правим ние.
Тя беше започнала подготовката още по залез слънце предната вечер. Окъпала се беше в сребърния извор на Кастилиа, пила беше от извора на Касотис, изгорила бе дафинови листа върху олтара от черен мрамор пред храма. Следвала беше ритуала прецизно, също като първата Пития преди хиляди години.
Само дето този път пророчицата не беше сама по време на ритуалното пречистване.
С нея беше момиче, едва навършило дванайсет години.
„Толкова малко, а така странно“.
Детето беше стояло голо във водата на извора, докато другите жени го миеха и мажеха с благовонни масла. Не беше казало и дума, само стоеше с протегната ръка, отваряше и затваряше пръсти, сякаш да хване нещо, което другите не виждаха. Кой ли бог го беше наказал с такова страдание, благославяйки го в същото време? Дори Аполон не би направил такова нещо, в това Пития беше сигурна. Само че думите на детето отпреди трийсет дни можеха да идват единствено от боговете. Думи, които се бяха разчули и без съмнение причиниха огньовете, които сега се катереха към Делфи.
По-добре изобщо да не бяха водили детето тук.
Пития се беше примирила с мисълта, че Делфи ще изчезне в забвение. Помнеше добре думите на една от предшественичките си, живяла преди столетия — думи на зловеща поличба.
Император Август я попитал: „Защо Оракулът се умълча така?“.
Сестра й отговорила: „Едно еврейско момче, бог, що владее сред благословените, иска да напусна този дом…“.
Тези думи се оказаха вярно пророчество. Култът към Христос се разпространи като горски пожар, погълна империята и унищожи всяка надежда, че старите порядки ще се завърнат.
А после, преди месец, доведоха в храма странното момиче.
Пития откъсна очи от факлите и погледна към адитума, вътрешното светилище на Аполоновия храм. Момичето чакаше вътре.
Беше сираче от далечния град Хиос. Хората от столетия водеха такива деца в храма, за да прехвърлят товара по отглеждането им на сестрите. Повечето биваха отпращани. Оставаха само най-съвършените — със стройни тела, с ясен поглед и недокоснати. Аполон никога не би приел повреден съсъд за предсказателския си дух.