Грей последва следата през прага, като се чудеше какво е накарало професора да влезе тук. Скрил се е от някой пазач? Но следата му говореше за целенасоченост. Водеше право към един от предметите на дървените подпори — каменен купол с релефни изображения. Артефактът стигаше до кръста му и имаше дупка на върха. Приличаше на гранитен модел на вулкан, само дето беше покрит с релефни надписи. Грей се наведе да го огледа.
Надписите бяха на древногръцки.
Смръщи вежди и приближи детектора към каменния купол.
Следата на Полк правеше кръг около купола.
Грей тръгна по стъпките на мъртвеца. С какво артефактът беше привлякъл вниманието на Полк?
В този момент отляво долетя силен трясък. Грей се обърна и видя Ковалски да отстъпва заднишком от една маса. Стискаше в ръка дръжката на урна. Останалата част от вазата лежеше на парчета в краката му.
— Ама тя… счупи се.
Този тип имаше талант за очевидното.
Грей поклати глава. Трябваше да остави Ковалски в коридора. Беше като слон в стъкларски магазин — само дето слоновете имаха по-добър контрол над движенията си.
— И без това се клатушкаше, мамка й — каза гигантът, но май го беше яд повече на себе си, отколкото на урната. — Я ела да видиш нещо. — И посочи с дръжката към масата.
Грей застана до него. На масата имаше поставка за монети като онези на касите в супермаркетите — само че тук монетите бяха древногръцки. По празнината във втората редица личеше, че липсва една. Монетата на Полк? Оттук ли я е взел?
— Бутнах я в основата, без да искам, но успях да я хвана. — Ковалски постави внимателно дръжката върху плота на масата. — Разпадна се в ръцете ми.
— Не се притеснявай. Просто ще ти я удържат от заплатата.
— Ебаси. Колко ли струва?
— Няколкостотин. Ковалски подсвирна облекчено.
— Е, не е толкова зле.
— Няколкостотин хиляди — поясни Грей.
— Мама му стара прок…
Бурната реакция на Ковалски пресекна без време — някой отваряше врата. Грей понечи да се обърне, но Ковалски го стисна с лапата си над лакътя и го дръпна назад. Прикри Грей със собственото си тяло, като едновременно с това измъкна четиридесет и пет калибров пищов от презраменния си кобур.
В стаята влезе млада жена джобен размер. Ровеше нещо в чантичката си, в неведение за двамата мъже. Дори посегна слепешката към ключа на лампата, преди да осъзнае две неща едновременно — че осветлението вече е включено и че огромен като планина мъжага е насочил пистолет към гърдите й.
Жената изписка, отскочи назад и се фрасна в бравата.
— Извинявайте — каза Ковалски и вдигна цевта на пистолета си към тавана.
Грей побърза да се покаже иззад сащисания бодигард.
— Не се тревожете, госпожо. Ние сме от охраната на музея. Разследваме проникване с взлом.
Ковалски посочи с пистолета си парчетата от счупената ваза.
— Да, да, някой е счупил туй нещо — заяви той и погледна към Грей за потвърждение и съдействие, докато прибираше пистолета си в кобура.
Жената стискаше чантичката пред гърдите си. С другата ръка нагласи миниатюрните очила на носа си. Каквато беше слабичка и с късо подстриганата си кестенява коса приличаше на студентка, но по смръщените вежди и подозрителните очи си личеше, че е с десетина години по-голяма.
— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност? — каза решително тя и направи малка крачка към отворената врата.
Грей вдигна лъскавия си черен пропуск с негова снимка и златен президентски печат.
— Мога да ви дам телефонен номер, на който ще потвърдят кои сме.
Жената примижа срещу пропуска и сякаш се отпусна малко, но напрежението още изпъваше раменете й. Обхвана с поглед стаята.
— Откраднато ли е нещо?
— Предполагам, че вие по-добре бихте отговорили на този въпрос — каза Грей, с надеждата че жената ще може да им помогне. — Забелязах, че оттук сякаш липсва една монета.
— Какво? — Тя забърза към масата, зарязала всяко колебание. Един поглед и лицето й се изкриви в нова тревога. — О, не… тази колекция ни е дадена под наем от Делфийския музей.