Пак Делфи.
Жената погледна към каменния купол с надписите, същия, който беше привлякъл вниманието на Полк. Или пък причината за нейната реакция беше фактът, че Ковалски се е облегнал на него.
— Не пипайте това, моля.
Ковалски се изправи. Погледна ръката си, сякаш тя е виновна. Бе така добър да се изчерви около яката.
— Извинявайте.
— Мога ли да попитам какво е това? — попита небрежно Грей и кимна към камъка.
Жената стисна притеснено ръце.
— Най-ценният експонат в колекцията и предстоящата изложба. Слава Богу, че крадците не са го докоснали. — За всеки случай го обиколи, като го оглеждаше внимателно. — На повече от хиляда и шестстотин години е.
— Но какво представлява? — настоя Грей.
— Нарича се „омфалос“. Което не съвсем точно се превежда като „пъп“. В древна Гърция омфалосът се е смятал за точката, около която се върти цялата вселена. Има много митове и легенди, свързани с омфалоса, приписват му се чудодейни сили.
— И как сте се сдобили с него?
Тя кимна към масата.
— От същата колекция е. На музея в Делфи.
— Делфи? Където е бил храмът на Делфийския оракул?
Жената вдигна изненадано поглед към него.
— Точно така. Омфалосът се е намирал във вътрешното светилище на храма. В най-святото помещение.
— И това е същият този камък?
— Не. За жалост е само копие. Доскоро всички смятаха, че това е оригиналният омфалос, същият, за който споменават в писанията си Плутарх и Сократ. Но сестринството на делфийските оракули води началото си отпреди три хиляди години, а този камък е едва наполовина толкова стар.
— Какво е станало с оригинала?
— Изгубил се е. Никой не знае.
Тя се изправи и тръгна към вратата. Взе закачената на пирон до нея престилка, облече я и премести служебната си карта от ризата върху ревера на престилката.
Чак сега Грей забеляза картата. Там имаше снимка на жената и името й отдолу.
ПОЛК, Е.
— Полк… — прочете на глас той.
— Д-р Елизабет Полк — каза жената.
Лошо предчувствие смрази кръвта във вените на Грей. Изведнъж разбра защо е идвал тук професорът.
— Случайно да познавате човек на име Арчибалд Полк?
Тя го погледна съсредоточено в очите.
— Баща ми? Защо?
3.
5 септември, 19:22
Вашингтон
— Мъртъв?
Грей седеше на ръба на бюрото в складовото помещение. Знаеше каква болка й причинява с думите си. Елизабет Полк се срина на стола и сякаш се смали в бялата си лабораторна престилка. Не заплака. Шокът блокираше сълзите, но тя свали очилата си, сякаш за да е готова, когато избият.
— Чух за стрелбата в мола — промълви тя. — Но не съм си и помисляла, че… — Поклати глава. — Целия ден бях тук, в сутерена.
Където нямаше сигнал, мълчаливо си помисли Грей. Пейнтър беше споменал, че безуспешно е търсил дъщерята на Полк по телефона. А тя през цялото време е била на територията на комплекса.
— Съжалявам, знам, че моментът е крайно неподходящ, Елизабет, но трябва да ви попитам — подхвана той, — кога за последно видяхте баща си?
Тя преглътна шумно — явно самоконтролът започваше да й се изплъзва. Гласът й трепереше.
— Аз… не съм сигурна. Преди година. Скарахме се. О, Боже, като си помисля какви неща му наговорих… — проплака тя и вдигна ръка към челото си.
Грей видя болката и чувството за вина в очите й.
— Сигурен съм, че е знаел колко много означава за вас.
Тя го стрелна с мрачен поглед.
— Благодаря ви за окуражителните думи, но… вие не сте го познавали, нали?
Грей усети твърдото ядро зад външността й на малка книжна мишка. Нямаше нищо против да посрещне гнева й, макар да знаеше, че емоцията е насочена навътре, а не към него. Ковалски беше избягал в другия край на стаята и ги наблюдаваше начумерено.
Грей се завъртя и посочи към редичките древни монети върху масата.
— Знам, защото намерихме една такава монета у баща ви. — Спомни си какво му беше казал Пейнтър за монетата. — С бюста на Фаустина Старшата от едната страна и с Делфийския храм от другата.
Очите й се разшириха и тя сведе поглед към празното място в редицата монети.
Грей вдигна ръка.