Сред последните посетители беше и Саша.
Момичето стоеше, облегнало скръстените си ръце на каменния парапет. Единият му крак се люлееше ритмично и риташе цимента. Но ритъмът се забавяше.
Точно както Юри се беше надявал.
Беше я довел в Националната зоологическа градина след изпълнението й пред Мейпълторп. От опит знаеше, че животните действат успокояващо на неговите повереници. Особено на Саша. Нямаше нужда да тества нивата на МОНФ в спиналната течност на момичето. След епизод с такава висока интензивност хормоналните нива на мозъчно-обусловените невротрофични фактори със сигурност се бяха повишили до опасни стойности. Нещо, за което не беше подготвен. Изненадан от изпълнението й, той трябваше да импровизира, и то бързо. Далеч от познатата обстановка у дома, Саша ставаше по-уязвима и склонна към превъзбуда от обичайното. Съществуваше риск от необратимо увреждане на нервната система. Виждал беше какво става в такива случаи. Минали бяха десетилетия, докато открият тясната връзка между психичното здраве на аутистичните деца и успокоителния ефект на контакта им с животни.
Така че докато Мейпълторп се занимаваше с претърсването на Природонаучния музей, Юри беше довел Саша в прочутия вашингтонски зоопарк. По-близък еквивалент на Менажерията едва ли би могъл да открие тук, в чуждия град.
Кракът на Саша все по-рядко риташе цимента. Терапията определено вършеше своето, но пък върхът на лачената й обувка съвсем се беше издраскал. Ала какво са едни обувки пред ум като нейния.
Възелът между собствените му лопатки се отпускаше. Щеше да качи Саша на първия полет за Русия. А приберяха ли се веднъж в Зайчарника, щеше да я подложи на пълен физически преглед — биохимия, изследване на урината, скенер на мозъка. Трябваше да е сигурен, че всичко е наред.
И по-важно, трябваше да разбере как се е задействала по своя воля. Това не би трябвало да става. Черепният имплант поддържаше постоянно ниво на стимулация, регулирано според способностите на всяко от децата. Реакцията на Саша в кабинета на Мейпълторп би трябвало да е невъзможна, освен ако имплантът й не е бил активиран от разстояние.
Така че… какво беше станало? Някаква повреда в импланта? Някой друг ли го беше активирал? Или беше онази още по-тревожна възможност — че Саша надрастваше ограниченията на техния контрол?
Въпреки горещия ден и облекчението от преодоляната криза, на Юри още му беше студено.
Нещо не беше в ред.
Някакъв шум привлече вниманието му. Врявата идваше от хората, наредили се покрай парапета отпред. Вълнението в гласовете им нарастваше. Тук-там блеснаха светкавици на фотоапарати. Още хора се стичаха, привлечени от шума. Викаха някакво име.
— Тай Шан… Тай Шан…
Юри поизправи гръб въпреки прорязалата го, отново болка. Името му беше познато от брошурата на зоопарка. Тай Шан беше малката панда, родена преди няколко години от титулярката на зоокъта — Мей Зианг. Явно животинчето се беше показало, предизвиквайки ентусиазма на посетителите.
Хората се бутаха, за да виждат по-добре. Новопристигналите се надигаха на пръсти. Родители вдигаха на рамене децата си. Светкавиците на фотоапаратите се надпреварваха като в светлинно шоу. Юри смръщи вежди и се надигна, объркан от маникалната реакция на туристите. Беше изгубил от поглед Саша в тълпата, а знаеше, че тя не обича да я докосват.
Прекоси алеята и разбута хората пред себе си. Зоопаркът щеше да затвори след минути. Време беше да си тръгват.
Стигна до ниската стена, където беше стояла Саша.
Нямаше я там.
Огледа стената в двете посоки със свито сърце. Нямаше и помен от черната коса и червените панделки. Юри залитна назад, като си пробиваше с лакти път през множеството. Разни хора му мятаха сърдити погледи и протестираха срещу грубото отношение. Нечия камера падна на паважа.
Някой го сграбчи за рамото и го обърна грубо.
— Господине, дано имате адски основателна причина да…
Юри се отърси и вдигна разширените си от искрена паника очи към по-едрия мъж.
— Моята… внучка. Загубих внучката си.
Гневът на мъжа се смени със загриженост.
Повечето от събралите се бяха родители и новината се разпространи като пожар. В крайна сметка, това беше най-ужасният страх на всяка майка и всеки баща. Обсипаха го с въпроси. „Как изглежда? С какво е облечена?“. Други го успокояваха, че детето непременно ще се намери.