Добрицки кимна.
— Сигурно са чули рева на мотоциклетите.
Савина срещна погледа на Юри. Утринната светлина затанцува в зелените й очи. Тя май не беше съгласна с лейтенанта. Именно Савина беше донесла научната документация в института на Юри — тетрадки и хартиени рула от Аушвиц-Биркенау, сред които дневниците на д-р Йозеф Менгеле, „Ангелът на смъртта“ на концентрационния лагер.
Не един и два пъти Юри се будеше потънал в студена пот след като изчете материалите. Всеизвестно беше, че д-р Менгеле е провеждал всякакви ужасни експерименти със затворниците, но явно е бил особено пристрастен към циганите и най-вече към техните деца. Подкупвал ги с бонбони и шоколади, поощрявал ги да му викат „чичко Пепе“. И всичко това, за да спечели доверието им. Накрая всички те били убити… но преди това Менгеле открил две специални близначки, две уникални деца от цигански произход.
Еднолични момичета. Саша и Мена.
Юри беше изчел записките му със смесени чувства — на възхищение и ужас.
А бележките на Менгеле за забележителните близначки бяха повече от подробни — възраст, семейна история, кръвни връзки, всичко. Подложил на изтезания близките на децата, за да измъкне още и още детайли, които проверил, като тествал момичетата. Ускорил експериментите, но войната свършила и бил принуден да сложи преждевременно край на проекта. Убил близначките, като инжектирал фенол в сърцата им.
Беше излял гнева и объркването си на белия лист:
„Wenn ich nur mehr Zeit gehabt hfltte…“
„Само ако имах още време…“
— Готов ли си? — попита го Савина.
Юри кимна.
Придружени от Добрицки и още един войник, двамата влязоха в лагера. Юри заобиколи някакъв труп, проснат по лице в локва замръзнала кръв.
Църквата се появи пред тях. Беше изградена изцяло от дялани камъни, без прозорци. Единствената й врата беше затворена, скована от дебели трупи и обкована с мед. Сградата приличаше повече на крепост, отколкото на църква.
Двама войници стояха до вратата със стоманен преносим таран в ръце.
Добрицки погледна към Юри.
Той кимна.
— Разбийте я! — нареди отсечено лейтенантът.
Мъжете залюляха тарана и удариха. Разхвърчаха се трески. Вратата издържа още два удара. След това поддаде с трясък.
Юри пристъпи напред.
Малки газени лампи осветяваха вътрешността. От двете страни се редяха пейки, обърнати към повдигнат на подиум олтар. Деца на всякаква възраст се криеха между тях, странно умълчани.
Юри продължи към олтара, като оглеждаше децата. Много от тях бяха с уродства — с микроцефалия, заешка устна, джуджета. Едно от децата нямаше ръце, само торс. „Кръвосмешение“, помисли си Юри и кожата му настръхна. Нищо чудно, че местните хора се страхуваха от този цигански клан и разказваха истории за духове и чудовища.
— Как ще разбереш дали това са децата, които ти трябват? — попита Савина с неприкрито отвращение в гласа.
Юри цитира изречение от признанията на един нещастник, изтръгнати с изтезания от Менгеле:
— Леговището на човиханите.
Това беше циганската дума за магьосник или шаман. Ставаше дума за рожденото място на близнаците, тайна, пазена от циганите още от времето, когато са се зараждали клановете.
— Те ли са, или не са? — настоя Савина.
Юри поклати глава.
— Не знам.
Продължи напред към едно момиче, седнало пред олтара. Детето стискаше парцалена кукла до гърдите си, макар собствените му дрехи да не бяха в по-добро състояние от материала за куклата. Юри скъси разстоянието помежду им и забеляза, че детето изглежда съвършено, недокоснато от уродствата на другите. Ясносините му очи грееха в полумрака.
Такива очи рядко се срещаха при циганите.
Същите като на Саша и Мена.
Юри коленичи пред нея. Тя сякаш не го забелязваше. Погледът й минаваше през него. Мъжът усети, че момичето все пак не е наред и уродството му навярно е по-лошо от останалите деформации тук.
Макар че очите и не се фокусираха дори за миг, тя вдигна ръка към него.
— Унки Пепе — промълви на цигански с тънко гласче.
Вълна на страх заля Юри. „Чичо Пепе“. Галеното име, с което децата наричали Йозеф Менгеле. Използвали го всички циганчета, с които „работел“. Но тези деца тук бяха твърде малки, за да са виждали концентрационен лагер отвътре.
Юри се вгледа в празните сини очи. Знаеше ли детето към какво се стремят той и изследователският му екип? Как би могло да знае? Спомни си написаното от Менгеле: