„Само ако имах повече време…“
Юри нямаше да се сблъска с този проблем. Екипът му щеше да получи цялото необходимо време. Комплексът вече се строеше. Далеч от любопитни очи.
Савина пристъпи към него. Искаше отговор.
Юри имаше такъв. Разбрал го беше от пръв поглед — още щом зърна лишеното от изражение лице на момичето. Въпреки това се поколеба.
Савина сложи ръка на лакътя му.
— Майоре?
Нямаше връщане назад, затова той кимна, сякаш да признае пред себе си и света ужаса, който щеше да последва.
— Да. Това са „човиханите“.
— Сигурен ли сте?
Юри кимна отново, без да сваля поглед от сините очи на детето. До слуха му достигна заповедта, която Савина даде на Добрицки:
— Качете всички деца в камионите. Останалите елиминирайте.
Юри не се възпротиви на заповедта. Знаеше защо са дошли тук.
Детето все така протягаше ръка към него.
— Унки Пепе — повтори то.
Той пое тъничките пръсти в дланта си. Вече нямаше измъкване, нямаше връщане назад.
„Да, аз съм“.
Първа книга
1.
В наши дни
5 септември, 13:38
Вашингтон
Не всеки ден хора ти умират в ръцете.
Командир Грей Пиърс вървеше през Националния мол, когато бездомникът го заговори. Грей и без това беше в лошо настроение, приключил една битка и поел към следващата. Обедният пек само подклаждаше раздразнението му. Денят се отличаваше с обичайната вашингтонска жега, която се излъчваше на вълни от тротоарите. С тъмносиньо сако над разпасана памучна тениска и дънки, Грей прецени, че вътрешната му температура се е повишила от алангле до добре препечено.
Забеляза клатушкащата се към него мършава фигура още от средата на пресечката. Бездомникът беше с омачкано сако от костюм и торбести дънки, навити на глезените, под които се виждаха очукани военни ботуши с провиснали връзки. След още няколко крачки Грей забеляза, че четината по лицето му е прошарена със сиво, а неспокойните очи са зачервени и сълзят.
Досадни бездомници като този, които просеха пари от минувачите, не бяха рядка гледка на територията на Националния мол — обширния комплекс от музеи и градини — особено сега, само ден след празника на труда. Туристите се бяха върнали към нормалното си ежедневие, полицаите от борба с безредиците се бяха сврели в местните барове, а служителите от чистотата бяха премахнали доказателствения материал. Последни на сцената бяха останали бездомниците, които търсеха някоя и друга изтървана монета, преравяха кошчетата за бутилки от бира и изобщо се държаха като раци, заети да опоскат последните парченца месо от костите на стар скелет.
Грей можеше да свърне в някоя пресечка, за да избегне бездомника, но не го направи. Дори срещна погледа му, както за да прецени степента на заплаха, така и за да покаже, че го е видял. Макар сред просяците да имаше немалко трудоспособни и здрави индивиди, повечето мъже и жени от улицата се бяха озовали там по силата на някаква лична трагедия, заради пристрастеност или психическо заболяване. Немалко от тях бяха ветерани от армията. Грей не отклони погледа си и сигурно това беше причината очите на другия мъж да светнат.
Грей разчете смесица от облекчение и надежда под мръсотията и бръчките. Забелязал Грей, бездомникът закрачи по-решително. Сигурно се притесняваше плячката му да не хлътне в Замъка Смитсониън. Ръцете му трепереха силно. Очевидно беше пиян или пък треморът беше следствие на хроничен алкохолизъм.
Ръка се протегна към Грей с дланта нагоре.
Универсален жест — от бразилските бордеи до уличките на Банкок.
„Помогнете. Моля“.
Грей бръкна в джоба на сакото за портфейла си. Често му бяха казвали, че постъпва глупаво, като играе по свирката на просяците. „Даваш им пари, които ще похарчат за пиячка или наркотик“. Да говорят каквото щат. Той не беше в правото си да съди никого. За него просяците бяха хора в нужда и друг аргумент не му трябваше. Извади портфейла си. Помолят ли го, ще даде. Беше му нещо като мото. А ако трябваше да бъде честен докрай със себе си, тази милостиня помагаше и на него — беше балсам, който да успокои поне временно чувството за вина, погребано някъде в дълбоките пластове на съзнанието му, където нямаше нито куража, нито желанието да се рови излишно.