Честно казано, на гишето за паспортна проверка сърцето му затуптя малко по-бързо и това го изненада и дори го подразни. Много отдавна се беше тренирал — поне ума си — да остава спокоен при всички обстоятелства и тялото му се подчиняваше: кожата му си оставаше суха, устата му влажна, лицето и мускулите не се напрягаха и не издаваха страх. Все още обаче не се бе научил да контролира сърцето си — а ако можеше да се види или чуе, то щеше да издаде всичко, което умът се опитваше да преодолее. Помисли си, че това е интересно и може би не чак толкова лошо. Щом предстоеше да се бори и убива, беше добре, че сърцето му е готово като пистолет с вдигнат ударник.
Чу се рязък звън, замига червена светлина и конвейерът тръгна. След пет минути Халил взе куфара си и го задърпа към гишетата за проверка.
Имаше възможност да си избере инспектор и избра един, който му се стори по-небрежен. Млад мъж (никога не избирай жена, особено ако е привлекателна). Подаде му митническия формуляр. Мъжът го прегледа и попита:
— Нещо за деклариране?
— Не.
Мъжът погледна черния куфар зад Халил.
— Ако го отворя, ще намеря ли нещо, което не би трябвало да е там?
— Не — искрено отвърна Халил.
— Значи няма хашиш? — пошегува се мъжът. Халил отвърна на усмивката му с усмивка.
— За жалост.
— Благодаря.
Халил продължи нататък. Изходът бе само на десет метра и той знаеше, че ако смятат да го спрат, ще го направят именно там. Разбира се, нямаше оръжие, но знаеше, че са малцина онези, които не е в състояние да обезвреди или обезоръжи, а и се намираше близо до вратата, през която можеше да избяга в препълнения терминал. Имаше вероятност и да не успее да се измъкне, но ако се сдобиеше с нечие оръжие, можеше да убие доста от тях, като междувременно застреля и неколцина пътници. Не се боеше от смъртта — страхуваше се от залавянето. Провалената мисия плашеше душата му.
На няколко метра от вратата спря, пусна дръжката на куфара и се престори, че проверява джобовете си дали документите и портфейлът са на място, както правеха мнозина, преди да излязат от охранявания район. Всеки, който го наблюдаваше, щеше ясно да види, че не изгаря от нетърпение да се махне оттук. А самият Халил щеше да види дали някой не проявява интерес към него. Знаеше, че американците и особено ФБР рядко прибягват до превантивни или прибързани арести. Но те следят. И продължават да те следят. Виждат с кого се срещаш, къде ходиш и какво правиш. И седмица или месец по-късно си правят арестите и ти благодарят за оказаната помощ.
Мина през вратата и се озова в оживения терминал.
Малка група посрещачи очакваше пристигащи приятели или роднини. Друга група — шофьори с ливреи — стоеше в редица с табелки с имената на очакваните пътници.
Халил мина покрай тях и последва знаците, които го отведоха до стоянката за таксита. Излезе от Терминал 2 и се нареди на късата опашка. Такситата вземаха клиентите на конвейер. Само след минути той седна в едно и каза на шофьора:
— Хотел Бевърли Хилс.
Докато таксито излизаше от летището, Халил разсеяно забеляза, че денят е прекрасен. Беше идвал веднъж в Лос Анджелис и в района северно от града и тогава всеки ден като че ли беше чудесен. Че защо иначе някой би пожелал да живее на такова място?
— За първи път ли сте в Ел Ей? — попита шофьорът.
— Не.
— Харесва ли ви тук?
— Щом идвам пак.
— По работа или за удоволствие?
Убиването на господин Чип Уигинс щеше да е работа и удоволствие едновременно, така че Халил отговори:
— И двете.
— Пожелавам ви да си прекарате хубаво и да направите много пари.
— Благодаря.
Извади пътеводителя от сака си и се престори, че го чете. Шофьорът разбра намека и се умълча.
Халил измъкна от сака и огледалце и го постави между страниците на пътеводителя — държеше го вдигнат пред лицето си. Огледа колите зад тях, но не забеляза евентуални преследвачи. Излязоха на магистралата и поеха на север към Бевърли Хилс.
След половин час отбиха по дългата алея с палми, която водеше до измазания с розов хоросан хотел на хълма.
Растителността бе много буйна, забеляза Халил, и в този чудесен майски ден цъфтяха хиляди цветя. Сигурно Райската градина е изглеждала по този начин. Само че тук змиите бяха много и голата плът никога нямаше да стане повод за смущение.