Всъщност, приятно ли й е било! — един глас се обади някъде дълбоко в мен. Наистина ли тя се наслаждаваше на това, или това е още една от приказките, които си разказваш през всички тези години?
Опитах се да заглуша този глас и след миг или два успях, но този, който го замени бе още по-лош. Този глас принадлежеше не на някой друг, а на Бульона Смит.
— Ще спра да се преструвам, че умирам от удоволствие и се превъзнасям на небето всеки път, когато някой самохвалко ми остави мизерния бакшиш от пет цента — казваше той. — Не можеш ли да разбереш, какъв е гвоздеят в новините днес, господин Ъмни?
— Спри, проклето хлапе — казах аз в празната стая. — Ти не си Габриел Хийтър. — Обърнах се от бюрото на Кенди и докато го направих, пред съзнанието ми изплуваха и преминаха липата на някакъв безумен маршируващ оркестър: Джордж и Глория Демик, Бульона Смит, Бил Тъгъл, Върнън Клайн, милиондоларовата блондинка, която минаваше под името Арлен Кейн… дори и двамата бояджии бяха там.
Объркване и хаос, хаос и объркване, изобщо пълен безпорядък.
Като наведох глава, се отправих в моя офис, затворих вратата след себе си и седнах зад бюрото. През затворения прозорец до мен долиташе шумът от движението по Булеварда на Залеза. Мислех си, че за подходящия човек това бе все още пролетната утрин, толкова съвършена и така типична за Лос Анджелис, че очакваш да видиш знака за запазена търговска марка, отпечатан навсякъде, но за мен светлината бе помръкнала от този ден, както вътрешно, така и външно. Помислих си за бутилката пиячка в най-долното чекмедже, но изведнъж усилието да се наведа и да я взема ми се стори прекомерно голямо. Струваше ми се, че това те бъде все едно да се изкача до Монт Еверест с тенисни обувки.
Миризмата на прясна боя бе проникнала чак до моето вътрешно убежище. Това бе миризма, която обикновено харесвах, но не и сега. В този миг тя въплъщаваше всичко, което бе тръгнало надолу, след като двойката Демик не се върна в холивудското им бунгало, сипейки остроумия един срещу друг както гумени топки, не надуха грамофона си до краен предел и не хвърлиха своето куче в истеричен припадък с безкрайните си нежности, умилквания и гукане. Осени ме със съвършената яснота и простота на истинското прозрение, начинът, по който големите истини осеняват предопределените за това хора, че ако някой доктор успее да оперира и да изрежа рака, който убива оператора на асансьора на „Фулуайдър Билдинг“, той ще бъде бял. Мръснобял. И ще мирише точно като прясната боя марка „Дъч Бой“.
Тази мисъл бе толкова уморителна, че трябваше да отпусна главата си с опакото на дланите, притиснати към слепоочията, за да мога да я задържа… или може би просто да предпазя това, което бе вътре в нея да не избухне и да облее стените. И когато вратата се отвори внимателно и чух стъпките на някакъв посетител, който влезе в стаята, не вдигнах очи. Щеше да бъде прекалено голямо усилие да го направя точно в този момент, когато силите ми ме бяха напуснали.
Освен това имам странното предчувствие, че вече зная кой е той. Не можах да го асоциирам с определено име, но стъпките ми бяха някак познати. Както и одеколонът, въпреки че знаех, че не съм в състояние да го назова с точното му име, дори ако опрат пистолет в слепоочието ми, поради една много проста причина: никога не бях помирисвал такъв одеколон през живота си. Как бих могъл да разпозная аромат, който просто не бях помирисвал, ще попитате вие? Не мога да ви отговоря, приятели, но си беше така.
И това не бе най-лошото. Най-лошото бе, че се изплаших до смърт. Изправял съм се срещу мълчаливите дула в ръцете на гневни мъже, което е лошо и срещу кинжали в ръцете на разгневени жени, което е хиляда пъти по-лошо, веднъж бях завързан за колелото на автомобил „Пакард“, паркиран на натоварено платно, веднъж бях дори изхвърлен от прозореца на третия етаж. Животът ми бе изпълнен с преживявания, но нищо не бе ме изплашвало така, както ароматът на този одеколон и тези меки приглушени стъпки.
Главата ми сякаш тежеше поне двеста килограма.