— Клайд — каза някакъв глас. Глас, който не бях чувал никога преди, но който познавах като своя собствен. Само една дума и теглото на главата ми щеше да се равнява на един тон.
— Разкарай се оттук, който и да си — казах аз, без да повдигна очи. — Мястото е затворено. — И нещо вътре в мен ме застави да добавя: — За ремонт.
— Лош ден, нали Клайд?
Имаше ли някакво съчувствие в този глас? Мисля, че може би да, но това сякаш направи нещата още по-лоши. Който и да беше този загубеняк, не ми трябваше съчувствието му. Нещо ми подсказваше, че съчувствието му ще бъде по-опасно, отколкото омразата му.
— Не чак толкова лош — казах аз, като подпирах натежалата си глава, която се раздираше от болки, с дланите на ръцете ми и сведох поглед към попивателната хартия върху бюрото ми. В горния ляв ъгъл бе написан номерът на Мейвис Уелд. Отново и отново плъзнах погледа си по него, Бевърли 64214. Да гледам втренчено попивателната хартия ми се стори добра идея. Дори не знаех кой е посетителят ми, но знаех, че не искам да го видя. Точно в този момент това бе единственото нещо, което знаех със сигурност.
— Мисля, че се държиш като един… хипокрит… да кажем? — попита гласът и в него наистина имаше съчувствие, звукът му обаче накара стомахът ми да се свие в пулсиращ юмрук, пропит с киселина. Когато той се отпусна в стола, на който обикновено сядаха клиентите, той изскърца.
— Не зная какво точно означава тази дума, но, разбира се, ще се опитам да я преглътна — съгласих се аз. — А сега предлагам, праведни Велики Могол, да размърдаш задника си и да се разкараш веднага оттук! Днес мисля да взема отпуска по болест. Мога да го направя без особени основания, тъй като тук аз съм шефът. Някой път нещата вървят много гладко, нали?
— Предполагам, че да. Погледни ме, Клайд.
Сърцето ми биеше до полуда, но главата ми остана провиснала надолу и очите ми продължиха да се взират в телефонния номер Бевърли 64214. Част от мен се чудеше дали адът е достатъчно горещ за Мейвис Уелд. Когато започнах да говоря, гласът ми бе спокоен. Това ме изненада, но и ме накара да се чувствам щастлив.
— Всъщност, мисля да взема цяла година отпуска по болест. Ще отида в Кармел, може би. Ще седна на палубата с „Американ Мъркюри“ в скута и ще наблюдавам как големите парчета идват от Хавай.
— Погледни ме.
Не исках да го направя, но въпреки това надигнах глава. Той седеше в стола на клиента, където някога бяха седели Мейвис, и Ардис МакГий, и Биг Том Хетфийлд. Дори Върнън Клайн бе сядал някога тук, когато дойде със снимките на щерката си, която не носеше нищо друго, освен наркоманска усмивка и бе гола-голеничка, както я бе родила майка й. Той седеше там със същото късче калифорнийско слънце, което осветяваше чертите му — черти, които определено бях виждал и преди. Последният път бе преди по-малко от час, в огледалото на банята ми. Стържех ги със самобръсначка „Жилет“, модел „Синьо острие“.
Изразът на съчувствие в очите му — в очите ми — бе най-отвратителното нещо, което някога бях виждал и когато той ми протегна ръката си — протегна ръката ми, почувствах внезапно желание да завъртя въртящия стол, да сляза на краката си и да изтичам и направо да се хвърля от прозореца на офиса ми, който както помните, се намира на седмия етаж. Мисля си, че дори бих го направил, ако не бях толкова объркан, толкова озадачен. Бях чел израза „лишен от мъжество“ много пъти — тя е любима на долнопробните любовни списания и евтините издания, но за първи път се почувствах по този начин.
Изведнъж офисът притъмня. Денят бе съвършено ясен бих могъл да се закълна в това, но въпреки това слънцето бе засенчено от някакъв облак. Човекът от другата страна на бюрото бе поне десетина години по-възрастен от мен, може би петнадесетина, косата му бе напълно побеляла, докато моята бе почти изцяло черна, но това не промени простия факт — независимо как се наричаше или колко възрастен изглеждаше той, това бях аз. Не си ли помислих, че гласът му ми звучи странно познат? Разбира се. Начинът, по който собственият ти глас ти звучи познат — въпреки че не по начина, по който звучи в собствената ти глава — когато го чуеш от грамофонен запис.
Той взе отпуснатата ми върху бюрото ръка, стисна я с пъргавината на агент за недвижима собственост по време на сделка, след това отново я отпусна. Тя се удари с оглушителен удар върху попивателната и се приземи върху телефонния номер на Мейвис Уелд. Когато вдигнах пръстите си, видях, че номерът на Мейвис е изчезнал. Всъщност всички телефонни номера, които бях надраскал върху попивателната бяха изчезнали. Тя бе чиста като… е добре, чиста като съвестта на заклет баптист.
— Боже мой — изстенах аз. — Боже мой!
— Съвсем не — каза по-старата моя версия, която седеше в стола на клиента от другата страна на бюрото. — Ландри. Самюел Д. Ландри. На Вашите услуги.