— Съжалявам, Клайд — каза той. — Не мога.
Той сложи ръката си върху малкия и чуден цип. Изведнъж последното нещо на света, което исках, бе това Ландри да отвори това куфарче. За да го спра, казах:
— Винаги ли посещавате наемателите си, облечени като някой тип, който изкарва прехраната си, отглеждайки зеле? Кой сте вие, да не би да сте някой от тези ексцентрични милионери?
— Да, наистина съм ексцентричен — каза той. — И няма да е добре за теб да продължим да протакаме тази работа повече, Клайд.
— Откъде ви хрумна да…
Тогава той ми каза това, от мисълта за което се ужасявах и изгаси последните остатъци от надежда, които таях дълбоко в себе си.
— Аз познавам всички твои хрумвания и идеи, Клайд. В края на краищата аз съм ти.
Облизах пресъхналите си устни и с усилие на волята, започнах да говоря. Бях готов да направя всичко, само и само да не му позволя да разтвори оня цип. Всичко на света.
Гласът ми бе дрезгав, но добре че изобщо излизаше от устата ми.
— Да, забелязах приликата. Но въпреки това, не можах да разпозная одеколона ти. Самият аз използвам „Олд Спайс“.
Палецът и показалецът му стиснаха ципа, но той не го дръпна. Поне не още.
— Но ти харесва — каза той със съвършена увереност — и ти би го използвал, ако можеш да го вземеш от магазина „Рексол“ на ъгъла, нали? За съжаление, не можеш. Одеколонът ми е „Арамис“ и ще го изобретят чак след четиридесет или повече години. — Той погледна към странните си и грозни баскетболни обувки. — Както и маратонките ми.
— По дяволите, нека бъде така, щом казваш.
— О, да, мисля че дяволът би могъл да се впише в тази работа — каза Ландри и този път не се усмихна.
— Откъде си ти?
— Мислех, че знаеш. — Ландри разтвори ципа и извади някакъв правоъгълен прибор, направен от гладка пластмаса. Имаше същия цвят, който щеше да има коридорът на седмия етаж, когато слънцето залезе. Никога не бях виждал нещо подобно. Върху него нямаше име на търговската му марка, само нещо, което би трябвало да бъде серийният номер — Т-1000. Ландри го извади от калъфа, натисна с палец страничните ключалки и повдигна закачения на пантички капак, за да разкрие нещо, което приличаше на телеекрана във филм на Бък Роджърс.
— Идвам от бъдещето — каза Ландри. — Точно като разказ в евтино булевардно издание.
— По-вероятно е, че идваш от санаториума в Съниленд, където държат лудите — изграчих аз.
— Но не съвсем като булеварден научнофантастичен разказ — продължи той, като не обръщаше внимание на това, което бях казал. — Не, не съвсем. — Той натисна някакъв бутон от страничната част на пластмасовото куфарче. Последва слаб бръмчащ звук от вътрешността на тази играчка, последван от кратко жужене и изсвирване. Това, което лежеше в скута му, приличаше на някаква странна стенографска машинка… и ми се струваше, че не бях съвсем далеч от истината.
Той вдигна очи към мен и каза:
— Как се казваше баща ти, Клайд?
Изгледах го за миг, като едва устоях на импулса отново оближа устните си. Стаята бе все още тъмна, слънцето се — скрило зад някакъв облак, който изобщо не се виждаше, когато влязох от улицата в сградата. Лицето на Ландри сякаш плаваше в мрака като стар, съсухрен балон.
— Какво общо има това с цените на краставиците в Моравия? — попитах аз.
— Не знаеш, така ли?
— Разбира се, че знам — казах и наистина бе така. На езика ми бе, но не можех да го кажа — бе заседнало някъде на края на езика ми, като телефонния номер на Мейвис Уелд, който беше Бейшар нещо си.
— А майка ти?
— Спри да ме будалкаш!
— Ето ти един по-лек въпрос — в каква гимназия завърши средното си образование? Всеки американец, в жилите на когото тече червена кръв си спомня в какво училище е ходил, нали? Или първото момиче, с което е стигнал докрай. Или пък града, в който е израснал. Твоят град Сан Луис Обиспо ли беше?
Отворих си устата, но този път нищо не излезе от нея.
— Кармел?
Това звучеше правилно… и след това се усетих, че греша.
Главата ми се завъртя.
— Или може би пък е бил Дъсти Ботъм, Ню Мексико.
— Прекрати с тези глупости! — изкрещях аз.
— Знаеш ли ги тези неща? Знаеш ли ги?
— Да. Беше…
Той се надвеси над мен и си играеше с ключовете от странната стенографска машина.
— Сан Диего! Роден съм и съм израснал там!
Той сложи машината на бюрото ми и я завъртя така, че да мога да следя думите, които изплуваха една след друга в прозореца над клавиатурата.