— Нямам нужда от преносим компютър, за да го направя — каза той. В гласа му прозвуча известно смущение, сякаш го бях обвинил в нещо. — Мога да го направя, само като се концентрирам — както ти си се уверил, когато цифрите изчезнаха от попивателната, но лаптопът ми помага. Сигурно защото съм свикнал да записвам нещата. И след това да ги редактирам. В определен смисъл, редактирането и преработването са най-пленителната част от цялата работа, тъй като там внасям окончателните промени — обикновено дребни, но често важни, които допринасят картината наистина да се избистри и фокусира.
Погледнах към Ландри и когато заговорих, гласът ми бе погребален.
— Ти си ме измислил, нали?
Той кимна. Изглеждаше странно засрамен, сякаш това, което бе направил, бе нещо мръсно.
— Кога? — Смехът ми бе нервен и писклив. — Или въпросът ми не е зададен правилно?
— Не зная дали е правилен или не е… — каза той — и предполагам, че повечето писатели ще ти кажат същото. Не дойде наведнъж — поне за това съм сигурен. Бе продължителен процес. Ти се появи за първи път в „Пурпурния град“, но това съм го написал в 1966 година, а ти си се променил сериозно оттогава насам.
1977 година, помислих си аз. Още една година на Бък Роджърс. Не исках да повярвам, че това наистина се случва, исках да вярвам, че всичко това е сън. Доста странно, но ароматът на одеколона ми попречи да го направя — този познат аромат, какъвто никога не бях помирисвал в живота си. Как бих могъл? Той бе „Арамис“, аромат, непознат за мен като „Тошиба“.
Но той продължаваше.
— Ти стана много по-сложен и интересен персонаж. Първоначално бе доста еднозначен и еднообразен. — Той се изкашля и се усмихна, втренчен в ръцете си за миг.
— Каква трудна задача за мен.
Той премигна, явно доловил яда в гласа ми, но отново ме погледна:
— Твоята последна книга бе „Как само прилича на Паднал Ангел“. Започнах я в 1990, но успях чак през 1993 година да я довърша. Междувременно имах някои проблеми. Животът ми бе… доста интересен. — Той изрече бавно думата, а на лицето му играеше грозна и горчива усмивка.
— Писателите не пишат най-добрите си неща през интересни времена, Клайд. Можеш да ми повярваш.
Погледнах как скитническите му дрехи висяха като торба върху него и реших, че тук може би има основание.
— Може би затова се издъни тук със страшна сила — казах аз. — Тези глупости за лотарията и четиридесетте хиляди долара бяха чист гаф — на юг от границата плащат в песос.
— Знаех това — каза той меко. — Не казвам, че от време на време не се издънвам — може да съм като Господ в този свят или за този свят, но в моя собствен свят съм съвършено нормален и когато се издънвам, ти и твоите партньори, герои на моите романи, никога не го разбирате, Клайд, защото грешките ми и нарушаването на последователността са част от твоята истина. Не. Бульона лъжеше. Знаех го и исках и ти да го научиш.
— Защо?
Той повдигна рамене, и отново в изражението му се появи неловкост и даже някакъв срам.
— Предполагам, за да те подготвя за идването ми. Затова бе всичко това, като се започне от семейство Демик. Не исках да те изплаша повече, отколкото бе необходимо.
Всеки частен детектив, който отбира нещо от занаята, си дава точна сметка кога човекът от стола на клиента лъже и кога казва истината. Да знаеш кога клиентът казва истината, но съзнателно прави пропуски, е по-рядък талант и се съмнявам, че дори и гениите сред нас могат да го долавят през цялото време. Може би аз го долавях сега, защото мозъчните ми вълни и тези на Ландри вървяха в затворен кръг. Имаше неща, които той не ми казваше. Въпросът бе дали да го притисна или не.
Това, което ме спря, бе внезапна, ужасна интуиция, която ме озари неизвестно откъде, като призрак, материализирал се от стената на обитавана от духове къща. Бе свързано със семейство Демик. Причината, поради която бяха толкова тихи снощи, бе поради това, че умрелите не влизат в брачни кавги — това е едно от тези азбучни правила като „зарът винаги се търкаля надолу“, „денят идва винаги след нощта, а доброто след лошото“. Почти от самото начало, когато го срещнах, почувствах, че зад благовъзпитания горен слой на Джордж има яростен темперамент и че зад красивото лице и глуповато поведение на Глория Демик се крие една истинска кучка, при това с остри нокти. Но те наподобяваха прекалено силно персонажи в стила на Коул Портър, за да бъдат истински, ако разбираш какво искам да кажа. А сега аз бях някак сигурен, че Джордж най-накрая е цапардосал и убил жена си… вероятно и малкото им уелско куче. Глория сигурно е натикана в ъгъла в банята между душа и тоалетната в този момент, с потъмняло лице, очите й са изпъкнали като стари топчета за игра, а езикът й е провиснал между сините й устни. Кучето лежеше с глава върху скута й, а около врата му бе усукана елена закачалка, с което завинаги бе прекъснат пискливият му и пронизителен лай. А Джордж? Лежеше мъртъв в леглото с шишенцето „Веронал“ на Глория — вече празно — изправено до него на нощното шкафче. Повече нямаше да има никакви купони, никакви шумни празненства и танци под звуците на джаза в „Ал Ариф“, никакво пенявене по случаите с убийства във висшето общество в Палм Дезърт или Бевърли Глен. Сега те бавно изстиваха и привличаха единствено мухите и полека-лека пребледняваха под модерния си загар, получен край басейна.