Ако снощи се е случило нещо, което да си струва да бъде наречено новина, почти винаги ще го намериш на първата страница на „Таймс“ отляво, точно под прегъвката на вестника. Обърнах вестника и видях някакъв диригент, кубинец по националност, който бе получил инфаркт, докато танцувал със солистката на състава в „Карусел“ в Бърбанк. Час по-късно той бе починал в Градската болница. Изпитах съчувствие към съпругата на маестрото, но не и към самия мъж. Моето мнение е, че хората, които отиват да танцуват в Бърбанк получават онова, което заслужават. Отворих на спортната страница да видя как „Бруклин“ се е справил в двата последователни мача с „Кардс“ предния ден.
— А ти как си, Бульон? Всичко наред ли е в твоя замък? Държат ли още рововете и бойните машини?
— Няма проблеми, господин Ъмни! Наистина!
Нещо в гласа му ми прикова вниманието и наведох вестника, за се вгледам в него. Тогава видях това, което един първокласен частен копой като мен трябваше да забележи веднага, хлапето не просто преливаше, а направо се пръскаше от щастие.
— Сякаш някой току-що ти е дал шест билета за първия мач от Световната серия — казах аз. — Какво се е случило. Бульон?
— Майка ми направи големия удар на лотарията в Тихуана! — каза той. — Четиридесет хиляди гущера! Ние сме богати, братко! Богати!
Ухилих му се — нещо, което той не успя да забележи и разроших косата му. Сплеснатият му по рождение кичур коса се отметна назад, но това сега изобщо нямаше значение.
— Чакай, поспри се малко. Колко си годишен, Бульон?
— През май навършвам дванадесет. Знаеш го прекрасно, господин Ъмни, последния път ми подари поло. Но не зная какво общо има това с…
— Дванадесет години е достатъчно солидна възраст, за да знаеш, че понякога хората приемат това, което искат да стане за това, което се случва в действителност. Това исках да ти кажа, Бульон.
— Ако говориш за празни фантазии, си прав — зная всичко за тях — каза Бульона, като прокара ръце над тавата си като се опитваше да насочи надолу сплеснатия кичур — но това не са празни приказки, господин Ъмни. Този път всичко е наистина. Чичо ми Фред отиде и прибра мангизите вчера следобед. Докара ги на задната седалка на мотоциклета си! Помирисах ги! За Бога, та аз се зарих в тях! Бяха ги разпръснали върху леглото на майка ми. Най-големия кеф, който съм изпитал в живота си — четиридесет хиляди подскачащи зелени гущера!
— Дванадесет години може би са достатъчни, за да знаеш разликата между празните приказки и реалността, но не са достатъчни, за да говориш така. — казах аз.
Сигурен съм, че Легионът на почтеността щеше да одобри думите ми две хиляди процента, но устата ми беше включила на автопилот и едва чувах това, което излизаше от нея. Бях прекалено зает, за да се съсредоточа върху това, което той бе казал преди малко. В едно нещо бях абсолютно сигурен.
Бульона трябваше да бърка, тъй като ако това бе истина, тогава нямаше да виси повече на кьошето до офиса ми във „Фулуайдър Билдинг“. Това просто не можеше да бъде истина.
Почувствах, че съзнанието ми се връща към семейство Демик, които за първи път, откакто съществува писмена история, не бяха надули до краен предел грамофона, върху който въртяха до безкрай плочите на някакъв бигбенд, преди да се оттеглят в спалнята си и към Бъстър, който за първи път, откакто свят светува и има писмена история, не бе приветствал изщракването на ключа на Джордж в ключалката със залп от див вой. Мисълта, че нещо не бе в ред, се върна в съзнанието ми и този път бе по-силна от всякога.
Междувременно лицето на Бульона бе придобило изражение, което не очаквах да видя на честното му, открито лице: сърдито и нацупено раздразнение, примесено с отегчение. По този начин децата гледат на приказливия си и досаден чичо, който им е раздувал всичките си истории. Дори и отегчителните, три или четири пъти.
— Не можеш ли да разбереш, какъв е гвоздеят в новините днес, господин Ъмни? Богати сме! Майка ми повече не трябва да глади ризи за проклетия старей Ли Хо, а аз не трябва да стърча тук по цял ден и да продавам вестници на ъгъла повече и да треперя всеки път, когато завали и да се чудя как да уйдисам на дъртите скапаняци, които работят във „Фулбилдър“. Ще спра да се преструвам, че умирам от удоволствие и се превъзнасям на небето всеки път, когато някой самохвалко ми остави мизерния бакшиш от пет цента.
Малко се стреснах при това, но по дяволите, аз не бях човек, който минаваше с пет цента. Редовно пусках на Бульона седем цента, всеки божи ден. Освен ако не бях прекалено разорен, че да си го позволя, но в моя бизнес е така — от време на време удрям на камък.