— Същевременно знаех, че не мога да продължа да живея в обозначения от мен „реален свят“, под което предполагам, че всички ние имаме предвид „единствения свят“. Точно тогава започнах да осъзнавам, че е останало само едно място, където мога да отида и да се чувствам добре дошъл и само една личност, която бих могъл да бъда, когато се озова там. Мястото бе тук — Лос Анджелис, в 1930 година. А лицето си ти.
Чух отново тихото жужене от неговата играчка, но този път не се обърнах.
Частично защото се страхувах да го направя. И частично защото не знаех повече дали мога.
VI. ПОСЛЕДНИЯТ СЛУЧАЙ НА ЪМНИ
На улицата, седем етажа по-долу някакъв човек бе замръзнал с глава, полуобърната към някаква жена на ъгъла, която се качваше на автобус номер осемдесет и девет в посока към центъра. Тя бе разкрила за миг едно красиво бедро и точно в тази изкушаваща плът се бе зазяпал мъжът. Малко по-надолу едно момче държеше изтърканата си стара бейзболна ръкавица, за да хване топка, замръзнала във въздуха точно над главата му. Два метра над земята като призрак, призван от третокласен шаман по време на карнавален сеанс бе застинал един от вестниците от обърнатата сергия на Бульона Смит. Невероятно, но оттук виждах две от фотографиите: Хитлер над прегъвката и неотдавна починалия кубински диригент под нея.
Гласът на Ландри сякаш идваше от много далече.
— Първоначално си помислих, че това означава да прекарам остатъка от живота си в някакво заведение за психично болни, но това бе безопасно, тъй като само физическата ми обвивка щеше да бъде затворена в лудницата, нали? И тогава, постепенно започнах да осъзнавам, че би могло да бъде много повече от това… че може би има някакъв начин, по който бих могъл физически да се промъкна до теб. И знаеш ли къде бе ключът за това?
— Да — казах аз, без да поглеждам встрани. Жуженето отново дойде, след като нещо в играчката му се завъртя и изведнъж вестникът, замръзнал насред въздуха се приземи върху застиналия булевард. Миг или два по-късно, стар Де Сото прекоси неуверено кръстовището на Булеварда на Залеза и Фернандо. Той удари момчето с бейзболната ръкавица и двамата изчезнаха. Но не и топката. Тя падна на улицата, търкулна се до канализационната тръба, след това отново замръзна на място.
— Така ли? — В гласа му прозвуча удивление.
— Да. Бульона бе ключа.
— Точно така. — Той се засмя, сетне нервно се изкашля. — Продължавам да забравям, че ти си аз.
Това бе лукс, с който аз не разполагах.
— Мотаех се с една нова книга, която просто не вървеше. Опитах шест различни варианта на Първа глава до неделя, преди да осъзная нещо действително интересно: Бульона Смит не те харесва.
Това ме накара бързо да подскоча.
— Какво, по дяволите, говориш?
— Не мислех, че ще го повярваш, но такава е истината и странно, че през цялото време съм я знаел. Не искам да започвам отново литературния семинар, Клайд, но ще ти кажа едно нещо за професията — да пишеш романи в първо лице е доста рискована и забавна работа. Сякаш всичко, което писателят знае, идва от основния му герой, като серия писма или съобщения от някаква зона, далеч от полесражението. Много рядко писателят има някаква тайна, но в този случай аз имах. Изглежда, твоята малка част от Булеварда на Залеза бе кът от Рая…
— Никога не съм чувал да го наричат така преди — забелязах аз.
— … И в нея има една змия, която аз виждах, а ти не я виждаше. Змия, наречена Бульона Смит.
Там навън, в замръзналия свят, който той бе нарекъл моя Рай, продължи да се стъмва, въпреки че небето бе безоблачно. „Червената врата“, нощният клуб, за който се говореше, че принадлежи на Лъки Лучано, изчезна. За миг там бе останала само дупка, която бързо бе запълнена от нова сграда — ресторант на име „Пти Дежоне“ с витрини, потънали в папрат. Погледнах нагоре по улицата и видях и другите промени — нови здания заместваха старите с тиха, измамна скорост. Това означаваше, че времето ми изтича. Знаех го със сигурност. За нещастие, знаех и нещо друго — вероятно, че този път нямах и ни най-малкия шанс да се измъкна. Когато Господ влезе в офиса ти и ти каже, че Той е решил, че твоят живот му харесва повече от Неговия собствен, какъв избор имаш, по дяволите?
— Захвърлих всички варианти на романа, който бях започнал два месеца след смъртта на жена ми — каза Ландри. — Бе лесно, това бяха такива нещастни и убоги творения, че никак не съжалявах за тях. И след това започнах нов роман. Нарекох го… можеш ли да познаеш, Клайд?