Разбира се, бях в къщата на Ландри — сега моята и в банята до кабинета намерих лекарството, което той вземаше за херпеса си. Първата доза погълнах след по-малко от час, след като се бях озовал на пода под бюрото с бръмчащата машина върху него и се чувствах така, сякаш бях погълнал живота му, вместо лекарството. Сякаш бях погълнал целия му живот.
Напоследък херпесът остана в миналото, мога да отбележа със задоволство. Може би просто му изтече времето, но ми харесва да мисля, че духът на стария Клайд Ъмни има нещо общо с това — Клайд не бе боледувал нито един ден в живота си и въпреки че винаги ще нося болежките на това износено тяло на Сам Ландри, да бъда проклет, ако им се дам… а кога малко позитивно мислене би могло да ми навреди? Мисля, че правилният отговор на този въпрос е „никога“.
Разбира се, имаше някои много тежки дни, първите, които настъпиха след по-малко от двадесет и четири часа, откакто се появих в невъобразимата и немислима 1994 година. Тъкмо преглеждах хладилника на Ландри за нещо за ядене (бях опустошил запасите му от бира „Блек хорс“ предната вечер и чувствах, че ако хапна нещо, няма да навреди на махмурлука ми), когато внезапна болка проряза вътрешностите ми. Помислих си, че умирам. Стана по-зле, бях уверен, че умирам. Паднах на пода на кухнята и се мъчех да не крещя. Миг или два по-късно, нещо се случи и ми олекна.
През по-голямата част от живота си използвах фразата „Не искам лайнени работи“. Всичко това се бе променило от тази сутрин. Почистих се, след това се качих по стълбите, знаейки какво ще намеря в спалнята: мокри чаршафи по леглото на Ландри.
Първата седмица в света на Ландри премина главно в тренировка за справяне с естествените ми нужди. В моя свят, разбира се, никой не ходи в тоалетната. Или пък при зъболекаря, ако става дума и първото ми посещение при посочения в бележника на Ландри стоматолог е нещо, за което дори не искам да си помисля, да не говорим да обсъждам.
Но в трънака се появяваше и по някоя епизодична роза. Така например нямаше нужда да си търся работа в объркания динамичен свят на Ландри, очевидно книгите му продължаваха да се продават много добре и нямах проблеми да осребрявам чековете, които идват по пощата. Разбира се, моят подпис и неговият бяха идентични. Що се отнася до моралните угризения, които бих могъл да имам поради това, че се възползвах от тях, не ме карайте да се смея. Тези чекове са за разкази за моята светла личност. Ландри само ги е написал, аз съм този, който ги е преживял. По дяволите, заслужавам петдесет бона и инжекция против бяс само защото съм се озовавал в обсега на острите нокти на Мейвис Уелд.
Очаквах да имам проблеми с така наречените приятели на Ландри, но предполагам, че детектив от тежка категория като мен, трябваше да знае по-добре — щеше ли човек с истински приятели да поиска да изчезне в свят, който той бе създал на основата на собственото си въображение? Не е възможно. Единствените приятели на Ландри бяха синът и съпругата му, а те бяха мъртви. Оставаха познатите и съседите, но те, изглежда, ме възприемаха като него. Жената от другата страна на улицата ми хвърля удивени погледи от време на време и момиченцето й се разплаква, когато се доближа до него, въпреки че от време на време съм оставал да го гледам (жената твърди, че съм го правил преди и защо й е да ме лъже), но това не е особен проблем.
Дори приказвах с литературния агент на Ландри, един нюйоркски тип на име Върил. Искаше да разбере кога ще започна нова книга.
Скоро, му казах. Много скоро.
Повечето време прекарвам у дома. Нямам намерение да изследвам света, в който Ландри ме натика, когато ме изхвърли от собствения ми свят, виждам предостатъчно, когато отивам на ежеседмичните ми посещения в банката и супермаркета. Захвърлих подпората за книги и строших този ужасен телевизор по-малко от два часа, след като разбрах как се използва. Не се изненадах, че Ландри искаше да напусне този стенещ и пъшкащ свят с бремето на болестите и безсмисленото насилие — свят, в който голи жени танцуват на витрините на нощните клубове, а сексът с тях може да те убие.
Не, предпочитах да прекарвам повечето време у дома. Препрочетох всеки негов роман и всеки един от тях е все едно да прелистиш страниците на старо бележниче, към което си силно привързан. И, разбира се, научих се да използвам компютъра му. Не е като телевизора, екраните и на двата уреда си приличат, но с компютъра можеш да нарисуваш каквито си искаш картини, защото те се раждат в главата ти.
Това ми харесва.
Виждате ли, вече се подготвям — като съставям изречения и ги подреждам по начина, но който нареждаш парчетата на някой пъзел. И тази сутрин написах някои изречения, които ми се сториха добри… или почти добри. Искате ли да ги чуете?