Моля, заповядайте.
Когато погледнах към вратата, видях, че Бульона Смит е там. Изглеждаше много пребледнял и омърлушен.
— Предполагам, че се държах много зле с Вас последния, когато Ви видях, господин Ъмни — каза той. — Дойдох да ви се извиня.
Бяха минали повече от шест месеца, но той изглеждаше същият както преди. Съвсем същият.
— Ти все още носиш очилата си — казах аз.
— Да. Опитахме операцията, но тя не свърши работа. — Той въздъхна, след това се ухили и вдигна рамене. В този момент той приличаше на Бульона, когото познавах от памтивека.
— Какво значение има това, господин Ъмни — да бъдеш сляп не е чак толкова зле.
Не е съвършено, разбира се, това ми е ясно. Започнах като детектив, не като писател. Но вярвам, че човек може да постигне почти всичко, стига да го иска достатъчно силно и когато се добереш до някоя истинска каша, това е все едно, че надничаш през ключалката. Размерът и формата на моята ключалка са малко по-различни, но компютърът също дава възможност да се взираш в живота на другите и след това да докладваш на клиента това, което си видял.
Уча се на това поради една много проста причина: не искам да оставам тук. Може да наречете този свят Лос Анджелис, версия от 1994 година, ако пожелаете, аз го наричам ад. Това означава замразена храна, от която приготвяш вечеря в кутия, наречена „микровълнова печка“; това са гуменки, които приличат на ботушите на Франкенщайн; това е музиката, която се носи по радиото и прилича на рева на гарвани, варени живи в тенджера под налягане, това е…
Е, добре, това е всичко.
Искам живота си обратно, искам нещата да си бъдат по начина, по който си бяха и мисля, че зная, как да го направя.
— Ти си едно тъпо, крадливо копеле. Сам. Мога ли все още да те наричам така? И аз те съжалявам… но съжалението ми стига дотук, защото ключовата дума е крадливо. Моето първоначално мнение по въпроса изобщо не се е променило, разбираш ли. Все още не вярвам, че способността да създаваш, ти дава правото да откраднеш.
Какво правиш точно в този миг, крадецо? Вечеряш в оня ресторант „Пти Дежоне“, който измисли пред мен? Спиш до някоя страхотно маце със съвършени стегнати гърди и смърт, скрита някъде в ръкава на пеньоара? Шофираш към, Малибу с цялото безгрижие, на което си способен? Или просто си се изтегнал в стария стол в офиса и се наслаждаваш на твоя свят, свят без болка, мириси и лайна? Какво правиш?
Уча се да пиша, точно с това се занимавам и след като съм намерил начин, мисля, че ще бъде по-добре да побързам. Почти мога да те видя.
Утре сутринта, Клайд и Бульона ще отидат „При Блонди“, който пак отвори заведението. Този път Бульона ще приеме поканата на Клайд за закуска. Това ще бъде стъпка номер две.
Да, почти мога да те видя, Сам, и много скоро ще го направя. Но не мисля, че ти ще ме видиш. Не, докато не се промъкна зад вратата на офиса и вкопча пръсти около гърлото ти.
Този път никой няма да се прибере у дома.