В главата ми кръжаха въпроси така, както комарите кръжат около главата ви в мотела на Сан Педро, когато забравите за вземете със себе си свещи против насекоми. Успешно се правех, че не забелязвам повечето от тях, но няколко успяха все пак да си пробият път. Първо, какво, по дяволите, бе станало с Бульона? Второ, какво, по дяволите, бе станало с мен? Продължих да се измъчвам с тези неудобни терзания, докато се добрах в Градската сладкарница на Блонди, „Отворена 24 часа в денонощието“ и реклама „Кифлите са нашият специалитет“, на ъгъла на Булеварда на Залеза и Травърния. Чак когато стигнах там видях, че надписите са изчезнали. Сладкарницата на Блонди бе на този ъгъл, откакто се помня — с хитрягите, далавераджиите и дребните тарикати, които непрекъснато влизаха и излизаха, да не говорим за дебютантките, издокараните типове и наркоманите. Веднъж една известна звезда на нямото кино бе арестувана на излизане от Блонди и самият аз свърших едно не дотам праведно дело, като застрелях едно надуто модно конте на име Дънинджър, който бе убил трима наркомани след приключването на едно холивудско парти с дрога. Точно това бе мястото, където бях казал сбогом на мадамата с мека сребриста коса и виолетови очи Ардис МакГий — Теменужката. Бях прекарал остатъка от онази загубена нощ, като се разхождах в разредената лосанджелиска мъгла, която може би е била само пред моите очите… и бе започнала да се спуща на струйки по бузите ми, когато слънцето изгря.
Блонди е затворил? Блонди е изчезнал? Невъзможно, бихте казали вие — по-вероятно е, че Статуята на свободата би изчезнала от голата скала в нюйоркското пристанище.
Невъзможно, ама истина. Витрината, която някога показваше разкошен избор от торти и сладкиши бе покрита със слой боя, но работата бе свършена отгоре-отгоре, с пълно безразличие и през пролуките се виждаше почти празното помещение. Линолеумът изглеждаше мръсен и гол. Потъмнелите от мазнина перки на вентилаторите на тавана висяха надолу като пропелерите на разбити самолети. Бяха оставили няколко маси и шест или осем от познатите мебелирани в червена кожа столове, наредени върху масите с краката нагоре и това май че бе всичко…, с изключение на няколко празни шейкъри за коктейли, струпани в единия ъгъл.
Стоях там и се опитвах да проумея какво става и това бе все едно да пренесеш голям диван по тясно стълбище. Целият живот и вълнение, целият този безкраен нощен купон и изненади — как би могъл да свърши? Не приличаше на грешка, приличаше на светотатство. За мен „При Блонди“ въплъщаваше всички блестящи противоречия, които заобикалят тъмното и лишено от обич сърце на Лос Анджелис, понякога съм си мислил, че „При Блонди“ бе Лос Анджелис, такъв, какъвто го познавах през последните петнадесет или двадесет години, само че в умален размер. Къде другаде можете да видите някой гангстер да закусва в 9:00 вечерта заедно със свещеник или обсипана с диаманти красавица да седи на бара до омаслен механик, който отбелязва края на смяната си с гореща чаша кафе. Изведнъж осъзнах, че мисля за кубинския диригент и неговия инфаркт този път със значително повече съчувствие.
Целият този приказен звезден живот на Града на загубените ангели — разбираш ли приятел? Усещаш ли къде е гвоздеят на новините?
На надписа, закачен на вратата, пишеше „ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, СКОРО ЩЕ ОТВОРИМ ПАК“, но аз не му повярвах. Празните шейкъри за коктейли, отрупани в ъгъла не означаваха, доколкото опитът ми позволяваше да определя, ремонтни работи. Бульона бе прав, „При Блонди“ бе останал в историята. Обърнах се и продължих по улицата, но сега вървях бавно и с неимоверно усилие на волята едва успявах да държа главата си изправена. Когато приближих „Фулуайдър Билдинг“, където държах офис в продължение на повече години, отколкото ми се ще да вярвам, ме обзе странна увереност. Дръжките на големите двойни врати ще бъдат опасани с дебели вериги и катинар. Стъклата ще бъдат замазани небрежно на неравни черти. И там ще виси табела, на която ще пише „ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, СКОРО ЩЕ ОТВОРИМ ПАК“.
Когато стигнах до сградата, тази безумна идея бе обсебила съзнанието ми със страшна сила и дори това, че видях как пияницата Бил Тъгъл — счетоводителят от третия етаж, влиза в сградата, не успя да разсее натрапчивата мисъл. Но като видиш, означава да повярваш и когато стигнах до номер 2221, не видях нито верига, нито табела, нито пък замазани стъкла. Това бе неизменният „Фулуайдър“, винаги същият. Влязох във фоайето, долових познатата миризма — тя ми напомни за розовите сапунчета, които слагат в писоарите в обществените мъжки тоалетни напоследък и се огледах около себе си, за да видя същите окаяни палми, които бяха провиснали над същия поизбелял червен теракотен под.