Роуз не се съгласи с аквариумите на Ендрю. Нямало време да се грижи за тях. Това беше истина. През по-голямата част от времето в аквариумите имаше каша от полуизгризани водорасли и загниващи риби. Но Ендрю не искаше да отстъпи. Каза, че смята да подреди поне единия — за суринамската крастава жаба. Това бе единственото земноводно, което той продължаваше да понася и жена му не би могла да възрази на тази му любов. Бедната суринамска жаба му приличаше на леля Наоми. Извадена от стъклената кутия, тя започваше да съхне и да се сбръчква. По подобен начин, лишена от кръга на роднините, събрани, за да я скрият, леля Наоми страдаше ужасно и едва ли би могла да оцелее без това благодеяние. Роуз се цупеше на такова сравнение, но разбираше положението на леля Наоми съвсем добре. И за разлика от Ендрю тя рядко се изказваше злъчно за когото и да е било и най-малко за леля Наоми, от чиито пари те вече напълно зависеха.
Ендрю тъжно поклати глава, мислейки за тежкото положение на жабата, която всъщност той вече бе купил от магазина за екзотични животни, принадлежал на бедния стар Мъниуърт, преди да го убият. Беше я оставил на задната веранда във ведро от пет галона, покрито със списание „Лайф“. Ендрю не смяташе да се грижи за жабата през пръсти. Напротив, отнасяше се с нея като с брат. И беше убеден, че душата му няма да струва и пробит цент, ако изостави жабата точно в онзи момент. В крайна сметка той постави аквариума на площадката до сервизния вход, точно зад кухнята и до тяхната спалня.
През първите два месеца след нанасянето двамата с Роуз спяха в стая на долния етаж. Късно една нощ, след като вече бе монтирал аквариума, от площадката пред вратата се разнесе страховит шум — някакво шумолене, пляскане и тропане по капаците на аквариума, последвано от онзи странен Лъвкрафтски5 звук на нещо влачещо се по пода на кухнята. Роуз се събуди плувнала в пот. Крадец — сигурна бе в това. Но шумът беше неестествен и можеше да го издава само някаква гадна твар. Ендрю докопа една от обувките си и през главата му мина мисълта за прасето и неговото изпълнение отпреди седемдесет и пет години на верандата пред онази ферма в Айова. Пусна обувката убеден, че няма да му потрябва. И както беше облечен само с горнището на пижамата, надзърна през полуотворената врата. Очите му съзряха измъкналата се крастава жаба, която, цвъркайки, тромаво подскачаше по линолеума на пода към предната част на дома и по-точно към дневната. Той се изправи пред нея на прага на кухнята, хвана я в шепите си и я пусна отново в аквариума, където й беше мястото, захлупи капака и го затисна с една тухла, преди да се върне обратно в леглото.
Едва призори му мина мисълта, че жабата сигурно се бе отправила към дневната с нещо наум. Там, опрян до далечната стена, стоеше порцелановият скрин, в който бе оставена лъжицата на прасето. Първоначално му се стори невероятно, после доста възможно и накрая бе почти уверен, че целта на жабата беше именно скрина и че тя също е някакъв участник в цялото това приключение. Ендрю остана да лежи цял час, мислейки по въпроса, след което, без да буди жена си, стана, отиде на пръсти до аквариума, извади жабата и я постави на пода. Тя замръзна неподвижна, преструвайки се на умряла.
Разбира се, че щеше да се държи така, докато той стоеше надвесен над нея и я наблюдаваше. Да, беше пропуснал шанса си, даже беше го провалил. А колко по-различни можеха да бъдат нещата: жабата, мислейки, че никой не я вижда, щеше да се придвижи до скрина, щеше с мъка да го отвори по някакъв начин, щеше да извади лъжицата и щеше да се измъкне през процепа за писма на вратата, хванала лъжицата в една от ципестите си лапи. Ендрю щеше да я проследи — до морето, до някаква дупка по стария кей и после през задната врата на една от изоставените платформи, използвани преди години в карнавала. Всичко това, в най-лошия случай, щеше да представлява една симфония от мистериозни действия. А в най-добрия — и това съвсем не изглеждаше чак толкова невероятно — щеше да намекне за някакъв скрит порядък, който щеше да се превърне в доказателство за самото съществуване на Бог.
5