— Още кафе? — попита жена му, поглеждайки го странично с кафеварката „Чемекс“ в ръка. — Какво не ти харесва в електрическите кафеварки?
Той поклати отрицателно глава на предлаганото кафе.
— Температурата не е каквато трябва да бъде. Много е висока. Когато стигне деветдесет градуса, водата освобождава всички горчиви съставки. Отрова за стомаха. Освен това не е хубаво кафето да бъде в такава непосредствена близост до реотана. От това вкусът му заприличва на терпентин.
— Поизмий си лицето — каза тя. — Още има сажди по него. И ако искаш, обади се на бедната леля Наоми след малко. Обясни й как стоят нещата. Не бих се изненадала, ако вече си приготвя багажа, за да замине.
— Сигурно не би се изненадала и ако разбереш, че ме е накарала аз да й събера багажа, а после да я откарам до гарата, където да поседи три часа, преди да омекне и да се върне обратно тук.
— Просто надникни при нея. Сега там е мисис Гъмидж, но не е редно да очакваш, че тя сама ще изглади нещата. Още повече, че ти си човекът, преследвал…
— … опосуми. Преследвах опосумите — той стана и се отправи към вратата. — Отивам до ресторанта и после ще огледам инвентара, който смятаме да купим. Не си ли виждала наръчника ми на Гросман? Без него съм като с вързани ръце.
— Имаш по-сериозни неща за вършене!
— По-късно. Обещавам да ги свърша днес следобед. Направи ми списък. Или ще отворим този ресторант, или не. Струва ми се, че не желаеш това толкова силно, колкото го желая аз.
— Мисля, че ще ни трябва готвач, а ние не можем да си позволим да наемем такъв.
— Точно така. Готвачът съм аз. Пикет изяви желание да бъде метр-д-отел, докато се изправим на крака. Но ако не оправя веднага нещата там, ще се провалим в началото. Между другото, ще имам нужда от още пари. В преразход сме.
— Говори с леля Наоми.
— Може би е по-добре ти да го направиш, особено след историята с опосумите — той се върна, наведе се над масата, за да я целуне по бузата, опитвайки се да изглежда уверен и че сякаш нищо не се бе случило, а вътре в себе си се закле, че този следобед наистина ще започне да боядисва гаража. Наистина, и то веднага, след като свършеше с оправянето на бара. А относно разговора с леля Наоми… ужасяваше се дори само от мисълта за това.
— Оправи се с нея днес следобед — каза Роуз. — Тя не хапе. Обясни й простичко нещата и ще те разбере. И за Бога, остави тази история с опосумите. Ще си помисли, че си луд. Знаеш, че е така, нали? Помниш ли когато й разказваше колко новородени опосумчета можели да седят в една чаена лъжичка и след това се опита да я убедиш, че именно по този начин майките им ги носят насам-натам? В чаена лъжичка, а? Не говори по същия начин или поне не го прави пред леля Наоми. Знам, че с Пикет можете да си разправяте дивотии по цял следобед, но, за Бога, въздържай се пред хора, които не могат да го разберат.
Той кимна с изражение, което трябваше да успокои Роуз, че му е дала добър съвет. Но тя пак го погледна с проницателния си поглед, прочете го като отворена книга, затова той и намигна и излезе, стараейки се да изглежда жизнерадостен. Разбира се, че беше права. Щеше да се отиде при старицата, след като обядват. Щеше да й занесе бонбони и цветя и щеше да й разкаже за митичния опосум, не, не за да я плаши естествено, нито за да се прави на идиот. Просто щеше да й разкаже, че опосумът бил голям колкото куче, че се опитал да изплаши котките й, щеше да опише как нещастните създания обичат да се завират под чаршафите, смятайки, че това е удобно място да се приютят за дълго. О, ако се постараеше, едва ли би имало нещо, в което да не може да я убеди.
Жул Пениман се бе навел пред кухненската врата и бършеше обувките си с парцал. Вече бяха излъскани — всъщност, бяха нови — и май не се нуждаеха от чак толкова внимание. Но той попиваше капките по тях със същата методичност и онзи специален наклон на главата, с които се разглеждаше в огледалото всеки ден по време на сутрешния ритуал по оформянето на мустачките и брадата. Истината бе, че краката го боляха, сякаш обувките му бяха по-малки с поне два номера. И, по дяволите, практически нямаше какво да направи, освен да скрива болката и да чака да стане непоносима.
Брадата му бе в стил Ван-Дайк, заострена накрая до такава степен, че на нея можеше да се наниже картоф. Сребристата му коса бе пригладена назад и прическата беше от онзи вид, който не би допуснал да се разбърка, освен ако ситуацията абсолютно не го налага. Поръсен с талк, напръскан с розово масло, засукал мустаци нагоре, той спокойно можеше да мине за бръснар. А какъв бе всъщност, никой не можеше да каже. Казваше, че е „излязъл в пенсия“ и се занимава с внос-износ. Носеше бели костюми. Събираше сребърни монети. По собствените му думи, беше „продукт на старата школа“. Преди няколко седмици се бе появил на прага след пътуване из Ориента. Търсел място „за да наблюдава морето“, както сам се изрази. И имал навика да си плаща наема навреме… дори в аванс. Дори само тази му добродетел беше достатъчна препоръка… поне за Роуз.