В този момент двамата мъже, които бяха чакали отвън, единият с малка дървена бейзболна бухалка в ръка, тичешком заобиколиха ъгъла на сградата и се хвърлиха право към Ендрю. Пикет излезе зад гърба им и разби на парчета една от щайгите в главата на първия, който му попадна. Мъжът падна, повече от изненада, но след миг скочи на крака. Въз въздуха се разнесе какофония от звуци: Пениман ругаеше, Ендрю ревеше заплахи, чуваше се тропотът на тичащи крака, а в небето крещяха ненадейно появилите се папагали. Ендрю се обърна да посрещне двамата нападатели и в същия миг Пикет се хвърли на гърба на онзи, когото беше ударил с щайгата. И точно тогава от задната врата се появиха нови двама — от келнерите с бели престилки в ресторанта — и макар Ендрю да съумя да пласира добър десен нрав в рамото на своя противник, новодошлите подкрепления го забиха в гипсовата стена, приковавайки ръцете му с телата си. Пикет се бе проснал на паркинга, а отърсилият се от него мъж стоеше с вдигната над главата му бухалка.
— Стоп! — изкомандва Пениман. Китаецът с бухалката се наведе и безцеремонно дръпна Пикет, за да го изправи на крака. Пениман се усмихна, вдигна лявата ръка до устата си и леко захапа кутрето си. — Аз ще се погрижа за това — каза той. — Дръжте ги така.
Ендрю съзнаваше, че диша тежко, но въпреки ситуацията усещаше неестествено спокойствие. Закле се в себе си да не изпуска над нервите си, както се бе случило онзи следобед с Кен-или-Ед. Пениман черпеше жизнените си сили от подобни ситуации.
— Косата ви е разрошена — съобщи Ендрю между другото и неодобрително присви очи. — Бих предложил гребена си, но не…
Бастунът изсвистя във въздуха и спря на половин инч от носа му. Ендрю се отдръпна и ахна, а Пениман се усмихна. После извади от джоба си гребен и го прекара през косата си с трепереща ръка. Реакцията му не можеше да спре Ендрю. Той трескаво обмисляше. Започваше да се развиделява. Колите по улицата ставаха все повече и повече. Имаше всички основания да се опитва да спечели време, за да останат поне още няколко минути на паркинга с надеждата да привлекат вниманието на съседите или на хората в някоя от минаващите коли.
— Не разбирам петте книги — обади се той.
— Какво? — погледна го остро Пениман.
— Петте книги, които откраднахте. Защо точно тези пет? Та те нищо не струват. Това са пет книги, които аз бих могъл да открадна.
Пениман не направи опит да се преструва на изненадан, а просто сви рамене:
— Това няма никакво значение.
Пениман обичаше да приказва. Той гледаше на себе си като на философ. Ендрю знаеше за тази му слабост. Склонността му към празни брътвежи го бе издала.
— Наистина не мога да разбера, особено за Пого.
Пениман широко отвори очи, показвайки му, че очаква продължението и че е склонен да го изслуша.
— Само преди месец — започна Ендрю — аз бих заявил, че всеки приятел на Пого е и мой приятел. Всеки, който чете Уолтър Кели, би следвало да има правилната настройка за това. Слабоумници и позьори не биха могли да го разберат. На мен ми правите впечатление на човек, който кима с разбиране на… кой например?… Сартр. Може би Ман. Някой изтънчен и пълен с… дивотии, ако питате мен. Но не и на Пого. Питам се, какво означава всичко това? И ми се струва, че то може да се разглежда като индикация, че вие сте в известен смисъл загубена душа. Има нещо във вашето страстно желание да бъдете… дали бих могъл да използвам думата „добър“? Човек, който не може да е чак толкова пристрастен към… към… да кажем, към събирането на котешки изпражнения или такъв, на когото му текат лигите от изгнилите боклуци в кофа за отпадъци — Ендрю го погледна с любопитство, дари го с онази многозначителна усмивка на доморасъл психолог и с благодушното, състрадателно изражение на лицето, за което знаеше със сигурност, че ще го накара да побеснее. Напрегна се, готов да избегне удара с бастуна. Но нищо подобно не се случи. Пениман го гледаше втренчено и дишаше накъсано. Възцари се неловко мълчание.
— Свърши ли?
Ендрю сви рамене и погледна крадешком през паркинга към пустата улица. Разговорите бяха безполезни.
— Вкарайте ги вътре — нареди Пениман с уста, замръзнала във втвърдена линия. — В кухнята — допълни той с неприятна интонация, целяща да разкрие, че кухнята не е точно кухня, а средновековна килия на ужасите.
Ендрю изкрещя и едновременно с това отскочи встрани, повличайки пазача със себе си. Пикет, схванал идеята, макар без да разбира смисъла й, също изкрещя, а изненаданият Пениман отстъпи крачка назад, мислейки, че Ендрю ще се нахвърли върху него и диво замахна с бастуна, улучвайки в гърба на мъжа, който държеше Ендрю за ръката. Продължавайки да крещи, Ендрю заби крак зад гърба си с надеждата да размаже пръстите на своя противник и се изви, за да го държи като преграда между себе си и бастуна.