Без да казва нищо, Ендрю обра остатъка от жълтъците с парче тоуст. Може би в думите на Пикет имаше някаква истина. Платната бяха вдигнати и корабът се носеше през бурното море. Не оставаше нищо друго освен да се яхне гребенът на вълната. Някой, Ендрю бе абсолютно сигурен в това, стоеше на руля… може би чичо Артър, а може би друг, който не беше излязъл от сянката. И моментът не беше особено подходящ да изхвърлят баласт или да променят курса.
След закуската те се отправиха към рибния пазар на „Оушън Булевард“, като внимаваха някой да не ги следи. Купиха две скални трески и един спарид, хвърлиха ги в торбата и се отправиха към Нейпълс за колата на Пикет. Пикет се качи в нея и си замина. Обеща да дойде в заведението по-късно следобеда и да поеме задълженията си. Вечерта се оформяше като прелюбопитна.
Когато Ендрю се прибра у дома, беше едва девет часа. Той изглеждаше ужасно в якето си, макар да беше напъхал ризата обратно в панталона и да бе завързал отново обувката си. Роуз го изгледа изпитателно.
— Хванахте ли нещо?
— Не беше зле.
— На кея ли?
— В самия край — и той вдигна торбата.
— Студено ли беше?
— Ами… — започна Ендрю с някакво неприятно предчувствие. Роуз се държеше хладно и в гласа й имаше нещо. Усмихна се, за да я ободри.
— Това старо яке вече за нищо не става. Вятърът сигурно прониква през всичките му дупки.
Ендрю кимна.
— Беше си студено. Но когато въдицата е в ръцете ти…
— От KNEX се обадиха тази сутрин и промениха времето.
— Какво? За колко?
— За вечерта, докато готвиш.
Ендрю направи гримаса.
— Това не е добре. Аз просто не мога да нося една от онези шапки, докато готвя. Идеята ми беше да се поразходим навън-навътре с тях. Така че да бъде по-широко, преди да отворим за посетителите.
Роуз сви рамене.
— Трябваше да им кажеш, че съм излязъл и че ти не можеш да промениш нищо. И трябваше да ми кажеш веднага.
— Всъщност — започна Роуз, почиствайки плота с кърпа, — аз направих повече от това. Отидох на кея да те потърся към седем часа.
— Дявол да го вземе — излъга Ендрю, — точно тогава отскочихме до кръчмата да закусим.
— Не, не е било това — продължи Роуз. — Защото аз ви потърсих и там. Сервитьорката каза, че ви познава и двамата и че още не сте се появявали. И след като не можах никъде да те намеря, реших, че не ми остава нищо друго освен да потвърдя по телефона промяната. Изобщо… струва ми се, че ако този мотел или ресторант означава макар и нещичко за теб…
— Разбира се, че означава! — струваше му се, че тя всеки момент ще се разплаче, че вече й е писнало от неговото странно поведение. Ендрю пристъпи към нея с идеята да я прегърне през раменете, да я окуражи. Може би вече идваше моментът, когато трябваше да й обясни някои неща. Но тя сбърчи нос и се дръпна встрани.
— Какво, за Бога…?
— Какво? — попита Ендрю. — А, нищо. Спирт от консервираните червеи, които използваме за стръв. Нали знаеш как ги приготвят — и той разпери успокоително ръце, при което якето му се разтвори и разкри хартиения плик с бутилката, която все още беше във вътрешния му джоб. Гледката го ужаси. Защо по дяволите не беше…? Той извади бутилката и направи още по-неопределен жест, объркан от това как ли изглежда в очите й. Беше невинен. Не, беше дори повече от невинен. Беше…
Бутилката се изплъзна от плика и падна на покрития с линолеум под и се разби. Зелени стъклени парчета се пръснаха навсякъде. Етикетът, с цяло съзвездие отломки все още залепени по него, се завъртя в странен дервишки танц и спря на прага на вратата за дневната, където стоеше изумена леля Наоми. Старата дама се обърна и бързо излезе, оставяйки двамата сами.
13.
Нека Тола бъде благословена с Жабата, която е едно добро творение на Бога, макар нейните качества да са тайна и за нея много да е се говори.
Ендрю беше сломен. Чувстваше се празен. Случилото се направо бе избило почвата изпод краката му. Не можеше да се насили да измисли поредната лъжа… тази с червеите беше предостатъчна. Роуз демонстративно отвори долапа, в който прибираха метлата и лопатката.
— Нека аз да го направя — каза Ендрю.
— Не.
— Не е както ти изглежда.
— Изглежда ми като счупено стъкло.
— Искам да кажа, че…
Роуз спря и го изгледа здраво стиснала челюсти.
— За Бога, само не ми казвай, че ти е хрумнало колко са удобни старите бутилки за затискане на хартия или нещо подобно. Не ми казвай нищо. Не продължавай. Излез и почисти кухнята в заведението. Не искам да знам къде си бил тази сутрин. Не мога дори да си представя какво би могло да бъде. И не искам да си представям какво е било. Махни се оттук и ме остави да почистя това. Трябва да заведа леля Наоми при доктор Гарибалди до половин час, така че моля ти се не ми се пречкай — ще ми помогнеш повече, отколкото можеш да си представиш.