Ендрю кимна:
— Да. Съжалявам — каза той и излезе през вратата към заведението. — Всичко ще бъде готово за довечера. Не се безпокой. Държа нещата под контрол. — Роуз мълчаливо метеше парчетата от бутилката, опитвайки се да ги събере изпод столовете. — Ще ми бъде много приятно аз да отведа леля Наоми…
Роуз го прекъсна с поглед, който казваше много неща и Ендрю бързо се измъкна в убежището на своето заведение.
През целия ден се държа така, сякаш нищо особено не се бе случило, сякаш бе приел всичко казано от Роуз и сякаш издънките му от сутринта бяха забравени. Беше отвратително, че всичко това се бе случило в добавка към несполуките с Пениман. Ставаше ясно, че не му е било писано да се радва на успех.
Но той усещаше вътре в себе си, че жизнерадостната фасада е само една лъжа. Знаеше това и не можеше да го забрави дори и за миг. Изпълваше го някакъв кух страх, че инцидентът с бутилката е нанесъл поражения, които не могат да бъдат заличени с обикновено намигане, хилене и прости извинения. По-скоро беше един последен удар. И чия бе вината за всичко това? Негова. Той бе измислил плана за освобождаването на Пикет, но по всичко личеше, че е неспособен да се предпази от неприятности в собствения си дом. Не можеше да се справи и с най-елементарните домакински задължения, без да оплеска нещата и да заприлича на клоун.
Разбира се, част от всичко това се дължеше на Пениман. Бе много важно да не се забравя това. Точно Пениман бе онзи, който забиваше клина все по-дълбоко.
И пак точно Пениман бе човекът, който се появи по обед елегантен и усмихнат, съвсем неприличащ на човек, разкъсан на парчета от папагали. Точно в този момент Ендрю се бореше с взетата под наем бутилка със сгъстен хелий. Щеше да му излезе безкрайно по-евтино да отиде с шапките до химическата компания и да ги напълни на място, но това значеше да има камион със специални легла за надутите шапки, а той не искаше да наема такъв. И освен това, ако една от шапките изпуснеше, тогава се налагаше да я откара за поправка до дома и после обратно за надуване, а денят не бе достатъчно дълъг за това.
Така че той тъкмо изваждаше бутилката хелий от багажника на метрополитена, когато пристигна самият Пениман. Ендрю усети как кръвта във вените му започва да тече по-бързо. Щеше ли да има сега сблъсък между тях двамата? О, следващия път Пениман нямаше да му позволи никакви волности. Щеше да нанесе удар и едва тогава щеше да разговаря. Ендрю трябваше да бъде готов за подобна възможност.
Но как да го постигне, без да отпочне Армагедон32 тук, на тротоара? Мястото беше крайно неподходящо за Последната битка.
Пениман му махна весело с ръка:
— Време за жътва, а? — обади се той. — Да ти помогна ли?
— Не, благодаря — дрезгаво изрече Ендрю. После прочисти гърлото си, решен да играе играта докрай. — Снопът е само един, а аз имам и количка. Дреболия наистина. — Бутилката се държеше прилично. С глух звук тя тупна в количката и се задържа върху нея. Ендрю я пристегна. Не можеше да рискува да падне и клапанът да се счупи. Прекара я по тротоара и през паркинга, насочвайки се към задната част на къщата. Не обръщаше никакво внимание на Пениман, макар да виждаше с периферното си зрение, че старецът стои и го наблюдава, сякаш бе убеден, че Ендрю няма да има нужда от помощта му.
Това, от което той имаше нужда, очевидно бе да се надприказват. Но Ендрю нямаше да му даде този шанс, още по-малко, след като Роуз си беше у дома. Мисълта за това бе изкушаваща, но последиците можеха да бъдат опасни. Ендрю можеше да загуби контрол над ситуацията и да се издаде по някакъв начин, че притежава лъжицата, че лъжицата е един от сребърниците, а това щеше да означава неговия край. Не, не можеше да рискува. Неслучайно чичо Артър ги бе помолил да се махнат от града. Да не поема предизвикателства бе най-добрата алтернатива… от този момент нататък.
Но как го сърбеше езикът да спомене по някакъв повод за папагалите, та макар и само да види как би реагирал Пениман. Колко приятно би било да подметне, че Ендрю изобщо не е бил изненадан от появата им, че едва ли не ги е очаквал, или още добре, че сам е предизвикал появата им в онзи критичен момент с виковете и крясъците си. Нищо чудно Пениман да го погледне с уважение него след това. Да, това бе почти сигурно. Тогава щеше да разбере, че Ендрю не се бе блъскал насам-натам слепешката, че е част от една Организация, че е служител в Легиона на сребърниците и че всяка стъпка, която предприема го води в една очаквана посока с планирани последици.