Но какво му пукаше на Ендрю дали Пениман гледа на него с уважение? Този проблем си беше негов — нали именно той искаше да бъде харесван и уважаван от хората, които сам презираше. Това, което трябваше да направи в този момент, бе да хване Пениман за носа тук, на тротоара, и добре да го раздруса. Но Роуз си беше у дома, при това заедно с леля Наоми, която продължаваше да страда от някакви вътрешни кръвоизливи. И доктор Гарибалди имаше проблем с определянето на точното лекарство. А болестта й се усложняваше. Изглежда, кръвта й бе много разредена. Беше й предписал свръхдози витамин K и диета на авокадо. Труден момент за Наоми.
И докато откарваше бутилката към дома, Ендрю почувства, че му е мъчно за нещастната жена. Тъкмо започваше да се оправя и й натресоха това ново лекарство. Без сам да знае защо, той напълни една купа „Уийтабикс“, поръси ги със захар, наля мляко от каната и се качи при нея. Почука на вратата й и влезе. Гледката на купичката с ядки, изглежда, я поободри.
Тя седеше до прозореца и гледаше самотния океан. После вдигна малко тъжния си поглед към него и каза:
— Не се безпокой, всичко ще бъде наред. — Той помисли, че му говори за себе си, но не беше така. Тя имаше предвид него и Роуз. — Тя скоро ще разбере истината — каза Наоми и бръкна с лъжица в купичката. — Ти просто направи онова, което трябва да направиш.
Когато слезе долу, Ендрю се чувстваше малко по-бодър, даже поспря да погали котките, които се въртяха на долната площадка. После, на път за заведението, каза две думи на жабата, интересувайки се как е със здравето, но създанието просто плуваше във водата с разперени ципи и не правеше нищо. Ендрю се усети, че по необясними причини очаква едва ли не тя да му отговори. Това, каза си той, е първата крачка към лудостта. Но после си спомни за папагалите и сви рамене.
Обръщайки се към вратата на ресторанта, той забеляза, че Роуз бе свалила тухлата за затискане на капака на аквариума и бе подпряла с нея задната врата, за да я задържи отворена. Той спря и се замисли. Ако той бе направил това, Роуз щеше да му посочи грешката. Тя така и не бе изпитала особен ентусиазъм по отношение на тварта, нито се възторгваше от идеята, че жабата може да се измъкне и да тръгне да шляпа из къщата. А ето, точно тя й даваше тази възможност. Е, добре, нищо не му струваше да прояви великодушие и да не й посочва противоречията в собственото й поведение, нито да й напомня за лекцията, която му бе прочела. А ако забравеше да сложи отново тухлата и жабата се измъкнеше… Ендрю сви рамене. Тогава това щеше да му даде коз в ръцете, нали?…
Изведнъж се почувства като отрепка. Какви усилия полагаше да се самосъжалява. Измисляше дребни прегрешения на Роуз. Смяташе да използва тази дреболия с тухлата, за да си възвърне част от загубеното достойнство. Но не можеше да върне нищо и той много добре го знаеше. Единственото, което щеше да постигне, бе да стане още по-достоен за презрение.
В този момент се сепна и преряза самосъжалението още в корен. Не, нямаше да допусне тъпата грешка да подхваща битка за нищо, просто за да хвърли вината върху някого. Почувства приповдигнатост. Видя Роуз, която идваше от задния двор към отворената врата с килима от библиотеката, който беше изтупала. Усмихна й се. Е, можеше да подметне нещо за тухлата, нещо незлобиво, нещо, което само щеше да разкрие загрижеността му от възможните последици, свързани с махането й от капака на аквариума, но щеше да завърши с фраза, която да покаже, че той е преизпълнен с доверие в способностите на Роуз.
И отново изпита рязка смяна на настроението. Приповдигнатостта му се дължеше на гордостта и той знаеше, че е така. Изненада се от бързата смяна на емоции. Удивително колко трудно бе човек да остане за дълго в едно състояние. Едни чувства изместваха други и направо ги поглъщаха. Трябваше да се бориш непрестанно с тях и точно когато си помислиш, че всичко най-сетне е добре балансирано и се развива както трябва, то се срутва и за пореден път разбираш, че си бил най-големият глупак да вярваш, че доброто ти настроение е нещо трайно. И все пак, подобно осъзнаване на същността на нещата бе нещо добро. Винаги когато се самопоздравяваш, че си се измъкнал от най-голямата неприятност, това означава, че си бил затънал в най-дълбоката дупка.
За първи път този ден Ендрю се изсмя с пълен глас. Наистина имаше нещо смешно в тези разсъждения, в извисяванията и рухването на мрежата от вина, угризения, желание и радост, която движи хората сякаш са седнали в кола, построена от луд, и която се опитват да управляват, само за да установят, че воланът се върти напълно свободно, и че гумите буксуват. Но той усещаше с някакъв инстинкт, че ще стигне закъдето бе тръгнал — където и да бе това — въпреки мъглата; въпреки шегите на колата и извиващия се заобиколен път.