Отново взе решение да не казва на Роуз нищо за цялата история около Пениман. Чувстваше се достатъчно силен, за да я защити. Знаеше, че би бил щастлив да й прехвърли част от отговорността, да свали част от бремето от себе си, точно така, както бе оставил кухнята в хаос, надявайки се, че Роуз или мисис Гъмидж, или елфите, или котките, или който и да е било ще почисти вместо него. Това беше шансът му да обърне нещата, шансът да стигне до успешен край.
И когато битката бъде спечелена или загубена, когато задълженията му към Легиона на сребърниците отпаднат, тогава Роуз щеше да научи какво бе станало. Цялата истина щеше да й бъде разказана. Но трябваше да бъде търпелив, трябваше главата му да бъде бистра, защото усещаше, не, направо знаеше, че тази нощ ще има неприятности.
Всичко се свеждаше до лична схватка между него и Пениман. И макар в началото да бе дребното надхитряне онази нощ на верандата, сега вече ставаше дума за смъртно опасни неща. Пениман щеше да направи своя ход, при това съвсем скоро. Нали точно затова бе дошъл така издокаран и весел днес. Вътре в душата му кипеше омраза, но на лицето му имаше маска. Маска, която той щеше да свали тази нощ. Ендрю бе готов да се обзаложи на това.
Проблемите започнаха отрано. Беше вече шест часа, а екипът на KNEX така и не се бе появил. Трескавите обаждания на Ендрю до студиото бяха безрезултатни. Още първия път му казаха, че екипът бил излязъл. Не можело да се свържат с тях. Отлагането било невъзможно: ако изобщо снимките бъдели направени, това трябвало да стане тази нощ. След което в слушалката се чу пукане, последвано от сигнала на централата. Следващите позвънявания се блокираха от сигнал „заето“ и когато накрая, след половин дузина опити, на Ендрю му се стори, че отново е успял да се свърже, в слушалката се чу тишина, нарушавана от глас в далечината, който звучеше като цвъркането на хуманоидно насекомо. Обхвана го подозрението, че тези телефонни проблеми не са случайни и в същия миг му се стори, че долавя приглушен смях, последван от разпадане на връзката.
Оказа се, че ще имат много посетители. Започна да му се струва, че гъмбо-то няма да стигне и че трябва да приготви още. Дори и с помощ обаче, процесът щеше да му отнеме един-два часа. Изпита желание да седне на стол и да изпие халба бира. Но бидона не работеше както трябва. От него течеше плътен поток от пяна, след която в халбите оставаше по четвърт инч бира. Пикет се бе опитал да отстрани проблема и се бе провалил, така че сега бе ред на Роуз да покаже какво може. Но Ендрю трябваше да я повика, за да нареже лук и чушки.
А само допреди час като че ли всичко се развиваше по мед и масло. Запалиха огъня и струпаха отстрани на камината куп евкалиптови цепеници. Всички маси бяха подредени и, благодарение на Роуз, на всяка имаше мъничък букет сини благовонни секирчета, подредени около розов карамфил. Пак на всяка маса бяха сложени солници за сол и пипер, редом с кристална захарница и чифт свещи. Цялостният ефект, за който допринасяха басмените покривки, дъбовите столове и различните прибори и съдове, навяваше такъв домашен уют, че на Ендрю му се прииска той да е един от безгрижно хранещите се и на него да му сервират. И тогава осъзна, че тази мисъл е доказателството, че е успял и че заведението ще върви на добре. Роуз, изглежда, мислеше същото.
Пикет беше дошъл облечен в черен смокинг и обувките му бяха излъскани. Самият му външен вид подсказваше, че е забравил за своите демони и дяволи тази вечер и се готви да си достави удоволствие. Той взе мисис Гъмидж за ръка и двамата стигнаха до споразумение как точно да сгънат и подредят салфетките до чашите. Мисис Гъмидж щеше да налива обикновеното кафе, а Пикет щеше да отговаря за приготвянето на по-екзотичните видове кафе и щеше да обслужва бара. Роуз щеше да обслужва масите и да мие чиниите, а мисис Гъмидж — когато Пикет намереше за възможно да се лиши от помощта й — щеше да й помага във всичко. Леля Наоми щеше да пише сметките и да събира парите и, разбира се, щеше да внимава котките да не влизат.
Котките обаче настояваха свободно да си влизат и излизат, криейки се зад рафтовете и под масите. Ендрю не се примиряваше и ги гонеше, усещайки, че губи благоразположението си към тях от последните дни. Но котките не разбираха от дума. Те си влизаха, колкото и да не му харесваше на Ендрю, и накрая той се предаде, предупреждавайки леля Наоми да внимава и да бъде готова да ги изпъди в мига, в който някой от клиентите се оплаче. В четири следобед Ендрю беше убеден, че всичко ще бъде наред и ще върви с безпроблемността на автоматичен часовник. Само две маси бяха резервирани и те не можеха да се провалят. Просто защото щяха да бъдат повече от посетителите.