— Какво? А, отзад. Заедно с бутилката хелий.
— Тогава нека да приключим с тях. Извади ги.
— Това е страхотна идея — съгласи се Ендрю. — Погрижи се, ако обичаш — кимна той на Пикет. — В задната им част има клапан. Напълни ги с хелий през него. Не ги надувай. Не ни трябват балони, ние търсим ефекта на носещ се облак. Кажи им, че имам страшно много работа тук и че ще трябва да дойдат за малко и веднага да излязат щом си готов.
— Добре — отговори Пикет.
Ендрю погледна развеселено Роуз:
— Гледката ще бъде незабравима — успокои я той. Вътре в себе си знаеше, че няма да се получи добре. Идеята му с шапките беше опорочена. Без значение колко добра бе в началото, ходът на Пениман я бе неутрализирал. Хората на KNEX щяха да намерят начин да се погаврят. Пениман щеше да им помогне.
Но Ендрю не можеше да махне с ръка на усилията на Роуз. Тя бе вложила часове труд над шапките, над проклетите кривнати шапки. Той трябваше да събере душевните си сили, трябваше да се престори на изумен, когато собственият му план за шапките се провалеше с гръм и трясък. Не можеше да разкрие, че Пениман има собствен контраплан, който вече е пуснат в ход. Не можеше да разкрие каквото и да е. Налагаше се да приеме ролята на нищо неподозираща жертва.
— Значи какво? — обърна се той към Роуз. — Няма нужда от повече гъмбо. — Изпитваше искрено облекчение, че това бе така. Последното нещо, което му се искаше в този момент, бе да вари още един казан гъмбо. Сложи котлето в умивалника и пусна водата върху него.
— Засега не — отговори Роуз, докато Пикет излизаше през вратата.
Другият човек от екипа на KNEX — брадат мъж, облечен като дървосекач, надзърна в същия миг и изръмжа нещо в смисъл, че става късно.
Роуз затвори вратата под носа му.
— Предполагам, че мистър Пениман е последният ни гост за тази вечер.
— Пениман — обади се Ендрю с кух глас. — Защо не му сервираме умрели плъхове, просто ей така?
Роуз реши да игнорира забележката му.
— Той седи на масата при дамите от „Спокоен Свят“. Те са истински сладурани. Много харесаха салатата, обзавеждането и камината. Една от тях се извини от името на мистър Фицпатрик. Сподели колко е ужасно, че е бил в кома така дълго.
Ендрю й се усмихна. Но мисълта, че Пениман наистина би могъл да изпита наслаждение, ако му се сервира плато умрели плъхове, изтри усмивката от лицето му. Той бутна вратата към заведението и провери какво става там. След тръгването на семейство Фицпатрик атмосферата се бе поуспокоила. Погледът му се спря на изцяло облечения в бяло Пениман, който омайваше четирите старици и им разказваше за Китай. Той вдигна два пръста към несъществуващата шапка в поздрав към Ендрю и приятно се усмихна. Ендрю затвори вратата и дълбоко пое въздух.
— Добре ли си? — поинтересува се Роуз.
— Напълно. Все още не мога да се оправя от пожара. Но онзи номер с бирата беше страхотен.
Роуз кимна.
— Да, но защо не насипеш гъмбо-то? Едва ли ще имаме нужда от повече от пет порции.
— С лекота — отговори Ендрю. После се наведе над долапа, извади от него две консервени кутии говежди бульон, отвори ги и изля съдържанието им в приготвената гъмбо. С какво още разполагаше…? Голяма консерва месо от раци, бутилка със стриди. Е, щеше да я поразреди малко. Но нямаше да прави повече. Роуз излезе от заведението в момента, когато Пикет влизаше… или по-скоро се опита да го направи.
Той мъкнеше една от шапките, напълнена до три четвърти от обема си с хелий. Всички посетители наблюдаваха онемели. Старецът с тоста се бе изправил и жестикулираше с лъжицата си. Шапката отчаяно се мъчеше да се издигне във въздуха, но Пикет беше завързал връвта й около врата си. Той с мъка си проби път по коридора към кухнята, потупвайки я от двете страни като някаква огромна възглавница.
— Сложи му престилката — нареди дървосекачът от KNEX. — Да, така е добре. Това е театър, нали? Ето, дай му голямата бъркалка. Поставете я в онази тенджера, мистър Пикет. Точно така. Какво по дяволите е онова нещо? Скарида? Това скарида ли е? Боже господи! А, точно така. Нека виси на телта. Хващаш ли го в кадър?
Операторът изсумтя неясно, но камерата тихо жужеше.
— Направи нещо с нея — нареди секачът.
— Какво? — не разбра Пикет.
— Ами… отхапи й главата.
— Записвате ли и звук? — попита Ендрю. — Защото, ако записвате в момента…
— Майната им на гласовете. Ще озвучаваме по-късно. Кой по дяволите си ти?
— Аз съм собственикът…
— Стой тогава по-назад. Размахай я. Едър план на проклетата скарида, Джек. След това изтегли назад и искам общ план на цялата кухня. Хвани шапката. А! Аз я хванах. Пусни връвта, Спикет. Нека оставим шапката да изплува в заведението. „Избягалата шапка“ — така ще я кръстим. Точно така.