И преди Ендрю да може да се намеси, секачът се наведе и дръпна връвта на шапката на Пикет, която се издигна към тавана. Мъжът я забута към вратата, опитвайки се някак да я затисне с нея. Шапката обаче се закачи за пантата, а когато мъжът я задърпа, един от шевовете й се разпори. Разнесе се съскане на изпуснат газ и тя се спусна на пода като джин, изпуснат от бутилката, който се прибира обратно, след като е изпълнил волята на освободителя си.
— Ах, майка му… — каза дървосекачът. — Съжалявам. Някой да донесе другата.
Ендрю скръцна със зъби.
— Забрави за другата. И тази беше много. Мисля, че снимахте каквото трябваше.
— Да, но след монтажа не знам какво ще остане…
Прекъсна ги трясъкът на чиния в пода на ресторанта.
Операторът мигновено се извърна и очите му се ококориха в очакване на сензацията. Какво ли е сега това, помисли Ендрю. Котките? Или Кен-или-Ед, върнал се с автомат в ръката? А може би жабата, нахвърлила се върху стариците от „Спокоен Свят“?
Оказа се, че е Пениман, който по необяснима причина бе изпаднал в апоплектичен пристъп. Чинийката му за хляб лежеше на парчета на покрития с плочки под. Изражението му беше отнесено и той дишаше ускорено, сякаш се опитваше да намери липсващия му кислород. Ендрю беше виждал вече подобен израз върху неговото лице. От гърлото му се изтръгваха звуци, които говореха, че се задушава, примесени на равни интервали с неуспяващи да се оформят напълно тънки писъци. Косата му — идеално вчесана, когато бе дошъл — се разпадаше в малък смерч от пърхот, обувките му тропаха по пода и всяко тропване се съпровождаше от спазъм на болка по лицето, но странно, това сякаш разкриваше маска на едно невероятно удоволствие.
Врата към улицата се отвори и през нея нахлу Кен-или-Ед, следван по петите от Джек Дилтън.
— Аз съм санитарният инспектор! — обясни на висок глас Дилтън. След това видя състоянието, в което бе изпаднал Пениман, и онемял се втренчи в него. После се обърна безпомощно към Кен-или-Ед.
Във въздуха се долавяше гадна миризма — миризмата на отдавна развалена риба, на разложена плът, на тиня от канализацията. В самия край на плота на бара, на не повече от два фута от лакътя на Ендрю, стоеше чашата с лъжици, която Ендрю предвидливо бе сложил на лавицата. Половината от лъжиците липсваха. Достатъчни бяха само три секунди, за да стане ясно какво бе станало. Мисис Гъмидж бе избрала лъжицата, донесена от прасето, и съвсем невинно я бе дала на мистър Пениман, който бе загребал с нея от гъмбо-то.
„И, за Бога, не яжте с нея!“ — така бе казал чичо Артър.
Мистър Пениман беше изпаднал в абсолютно безпомощно състояние, а странните му напъни бяха напълно неконтролируеми. Пикет и Ендрю се хвърлиха едновременно към неговата маса. Ендрю се добра пръв, но когато бръкна във вмирисаната гъмбо и се опита да вземе лъжицата, Пениман издаде някакво мяукане, измъкна се с мъка от стола и с мъченическо усилие я дръпна обратно.
— В него е! — извика Ендрю, за да предупреди Пикет, че има нужда от помощ.
Преструвайки се, че помага на Пениман, Ендрю се опита да дръпне лъжицата обратно. Но Пениман започваше да се съвзема. Глуповатото ухилване на лицето му постепенно преминаваше в пресметлива усмивка. Ендрю го ощипа под мишницата, влагайки всичките си сили, после изви ръката си, готов ако трябва да изтръгне къс от плътта му. Това бе ощипване достойно за спасяването на човешката раса.
— Хайде, мистър Пениман! — каза той през зъби. — Ей сега ще се оправите. Сигурно забравихте да си изпиете лекарството.
— О, милият! — извика една от стариците-журналистки, показвайки тъгата си при мисълта, че мистър Пениман се е отнесъл с такова пренебрежение към лекарството си.
— Мозъчна недостатъчност — обясни Ендрю и в същия миг Пениман изохка високо от болка и се раздели с лъжицата, захвърляйки я с немощен замах към огъня в камината. Бърза като светкавица, една от котките на леля Наоми скочи във въздуха, захапа я и изхвръкна през вратата в тъмнината на нощта.
— Я да видя аз тази супа! — каза заканително на Пикет Джек Дилтън и се насочи към вратата по следите на котката.
— Господи Боже! Какво…! — заподскача Кен-или-Ед. Джек Дилтън го погледна удивено и в следващата секунда направи същото. През вратата изведнъж нахлуха котки, които сякаш бяха дебнали в засада. Те се хвърлиха в нозете им, раздираха на парцали крачолите на панталоните и забиваха нокти в прасците им, докато двамата мъже подскачаха в някакъв невъзможен танц, ругаеха и тропаха с крака.