— Какво имаше в гъмбо-то? Какво й сложи, за да я подсилиш?
— Абсолютно нищо! — заяви Ендрю обидено. — Ако искаш провери сама в тенджерата.
Роуз го направи. И наистина, на гъмбо-то й нямаше нищо. Беше превъзходна.
— Добре — съгласи се Роуз. — Недей да се възгордяваш, но дамата от вестника каза, че никога не се е хранила по-добре, нито се е чувствала по-уютно в ресторант.
— Така ли каза?
— Да, и двойката от другата страна на пътеката го потвърди. Очевидно твоята гъмбо се е превърнала в гвоздея на вечерта.
Ендрю престорено изви вежди. В този момент се отвори външната врата и през нея влязоха операторът и дървосекачът, който бяха оставили някъде своята техника. Лицето на Ендрю се помрачи и той понечи да излезе от кухнята, но Роуз го хвана за ръката.
— Поканих ги да изпият по една бира. Нека не усложняваме нещата. Казах им, че ще очакваме с голям интерес техния репортаж, ако решат да го излъчат, че се надяваме той да представи ресторанта ни в добра светлина и намекнах, че ако това не стане, ние ще предприемем съответните действия. Но не исках да задълбочавам по този пункт. Просто не исках да ги нервирам.
— А-а — проточи Ендрю, трескаво размишлявайки. — Да ги успокоим, така ли? С бира и приятелски разговор. Права си. Дявол да го вземе, ако искат могат дори да опитат от гъмбо-то. Струва ми се, че е в кръвта им да размахват камерите по този начин — той се усмихна на двамата мъже и ги покани с жест на една от свободните маси.
Половин час по-късно заведението беше почти празно. Освен Ендрю, Роуз и Пикет, бяха останали само двамата от KNEX. Леля Наоми се бе качила в стаята си, но не без помощта на Роуз по стълбите. Ендрю внимаваше във всяка своя дума пред двамата от студиото на кабелната телевизия. Беше ведър, безгрижен и леко небрежен. Допускаше, че двамата му събеседници са озадачени от случилото се тази вечер. Тези хора едва ли бяха допускали, че ще станат свидетели на подобни бурни събития.
Когато си тръгнаха, заведението беше обедняло с шест бири, но двамата изглеждаха напълно добронамерени. Изглеждаше напълно възможно да са преминали на тяхна страна. Може би това бяха обикновени добри хора, хванали се в мрежата на Пениман, без сами да знаят как и сега бяха напуснали вражеските редици благодарение на заведението, гъмбо-то, бирата и веселия разговор. На края Ендрю беше почти приятелски настроен към тях.
Пет секунди след като излязоха, се разнесоха викове. Ендрю, Пикет и Роуз изтичаха на улицата.
— Какво става? — извика Ендрю, мислейки, че някой може да го е нападнал. Може би Кен-или-Ед най-сетне бе окончателно откачил и отново се бе върнал. Нищо подобно, на улицата се виждаха само двамата и спореха на паркинга. Викайки. Китаецът направо беше побеснял. Нещо се било нахвърлило върху камерата му и бе разкъсало цялата лента. Нещо с нокти.
— Пак гадните котки! — викаше дървосекачът, изведнъж изтрезнял и вбесен.
Но не бяха котките, Ендрю бе сигурен в това. Някаква почти електрическа тръпка на радост и възбуда премина през тялото му и той изведнъж се почувства като човек сред приятели, като шаман, който може да призове вятъра или птиците и да ги изпрати по света със задача; като вълшебник, който може да накара дъбовете в гората да затанцуват. Рамката върху вентилационния отвор беше бутната настрани. Ендрю хвърли таен поглед към нея, без да смее да повярва, че това би могло да бъде истина, но знаейки, че не може да бъде нищо друго. Именно опосумът се бе разправил с лентата и бе потопил последния кораб на Пениман. Точно така — той се беше скрил под къщата. Ендрю различаваше мекия блясък на кръглите му очи под светлината откъм улицата. После той се шмугна на тъмно.
На улицата се виждаше куп размотана лента, накъсана, мръсна и провлачена едва ли не до брега и обратно. Няколко коли бяха минали през нея. Ендрю никога не би допуснал, че в една видеокамера може да има толкова много лента. Изглежда опосумът беше съумял да изтегли и последния инч от лентата, беше я дърпал, дъвкал и скачал отгоре й, а накрая я беше замотал из шубраците.
— Дявол да го вземе — промълви операторът, без да помръдва. На Ендрю му се стори, че е изплашен като човек, който трябва да отговаря пред някого. Пет минути по-късно двамата си тръгнаха, а развлачената лента беше събрана и натъпкана в една от кофите за боклук в задния двор.
Половин час по-късно Пикет също си тръгна, а Роуз изморена се бе качила в спалнята. Слава Богу, мина през главата на Ендрю, че утре ресторантът нямаше да бъде отворен. Дори само почистването щеше да им отнеме половин ден. И какво значи? Пениман беше дошъл така самодоволно, а си бе отишъл като парцал. Кен-или-Ед беше една човешка развалина. Заведението им щеше да бъде рекламирано с апломб в „Спокойна Разтуха“, да не говорим за „Хералд“ — вестника на Пикет. Пикет беше написал своя очерк още преди три дни не без помощта на Ендрю.