— О, Роуз би било чудесно. Всички ме наричат така — тя леко поруменя и стана, за да налее на Пениман чаша кафе. Той я гледаше усмихнат. Изглеждаше като човек, който се наслаждава на начина, по който тя се движи — леко, уверено и без излишни действия. Работеше като машина: избърса предната част на готварската печка и вратичките на шкафчетата едновременно наливайки кафето. Той кимна за пореден път без видима причина, освен за да покаже по някакъв начин възхищението си.
— О-о — възкликна той, отпивайки от кафето. — Чудесно! — и раздвижи глътката из устата си, като че ли дегустираше вино. — Колко много интересно изглеждащи приспособления за приготвяне на кафе! Какво е онова устройство с тръбата и клапана?
— Използва се за кипване на мляко. Всъщност мъжът ми има три такива. Само Господ знае защо са му.
Пениман се усмихна широко и бавно поклати глава.
— Той прилича на дете, което обича играчките си, нали? — и вдигна ръка, сякаш предугаждаше реакцията: — Не искам да кажа нищо лошо с това. Честно казано, подобно отношение дори ми допада. Аз съм голям ценител на… как да се изразя?… На ексцентричността… предполагам, че е думата. Това е така… очарователно, по своеобразен начин. Ето онази лъжица за обиране на каймака, например — издължена жаба с отворена уста, седнала на пънче, да, тази с панталоните и накривената шапка. Обзалагам се, че това е нещо, донесено от Ендрю. Прав ли съм? Знаех си. Това място носи отпечатъка на неговото присъствие. Съвсем определено.
Той отново се усмихна и пак кимна, оглеждайки се като човек, който оценява произведенията на шестгодишно дете.
— И какво удоволствие му доставя всичко това, докато се занимава с него, а? Завиждам му. Струва ми се, че аз винаги съм бил прекалено сериозен. Прекалено… възрастен за годините си — той изрече последната фраза с театрално дълбок глас, подчертавайки, че ясно съзнава собствените си недостатъци и че с това прозрение те престават да бъдат недостатъци. Отпи нова глътка от кафето и погледна Роуз с погледа на художник. — Вие сте французойка — каза той с леко присвити очи.
— По линия на майка ми. В далечното минало. Те са били… Как ги наричаха?… Хугеноти. Винаги ми звучи като хотентоти. Живели са няколко години в Холандия, преди да пристигнат в Айова.
— Личи си по скулите ви. Колко прекрасно са изваяни. И моите предци са били французи. Изглежда, имаме доста общи неща.
Роуз му се усмихна, прибра кичур тъмна коса, паднал пред очите й и го напъха под кърпата, която беше пристегнала на челото си.
— Опасявам се, че сега трябва да измия съдините.
— Но разбира се — съгласи се той. — Разбира се. Колко страшно много работа има по откриването на един мотел, нали? Не бих се изненадал, ако през половината от времето мислите да плюете на всичко това. Струва ми се, че имате поне още шест месеца работа, а вие искате да смогнете за туристите през юни. Но Ендрю ще се справи, мисля. Какъв човек, какъв човек, наистина! Не бих искал да ви се натрапвам, но ако този мотел беше мой, бих минал още една четка на западната стена. Слънцето и океанът направо ще сдъвчат боята за броени дни.
— И Ендрю спомена нещо такова. Има го в списъка си.
— В списъка си ли? Но, разбира се, той е човек на списъците. И все пак жалко, че не можете да наемете един истински майстор, който да свърши всичко това. Знаете ли, Роуз, аз вярвам в успеха на вашето начинание. Вече дадох назаем книгите си на Ендрю, на вас бих могъл да заема каквото е необходимо, за да платите на бояджията — и той вдигна ръка, за да спре всякакви възражения. — Не бих го предложил, ако не се налагаше ние, хугенотите, да си помагаме. Не ми казвайте нито да, нито не. Просто помнете, че ви го предлагам. Това място ми харесва. Океанският въздух ми действа добре. Като нищо мога да реша да прекарам тук няколко години, стига Бог да ми дари това време. Нещо ми говори, че имам правото да направя подобно предложение.
— Благодаря ви, мистър Пениман. Както вече ви казах, Ендрю си е записал тази задача и обеща да се захване още днес следобед.
— Жул, Роуз. Никакъв мистър Пениман не искам да чувам повече. Не можем да се връщаме назад.
— Добре, нека бъде Жул.
Пениман докосна челото си и се усмихна. И сякаш спомнил си неочаквано нещо, попита:
— Кажи ми, Наоми събира ли монети? Прилича ми на човек, който… би могъл… какво има? — Роуз сви рамене и поклати глава отрицателно. — Изобщо не събира? Може би като малка, като девойка? Не си ли я чувала да говори за такова нещо… може би е споменавала за една особено ценна монета?
Роуз каза, че не е чувала, удивена от любопитството на Пениман. При други обстоятелства той даже би могъл да й стане приятен. Личеше му, че полага усилия, за да разговаря с хората. Светът имаше нужда от това, но само ако е искрено. Чудеше се дали това усилие е искрено у него, или просто играе някаква роля. Той си тръгна и тя се загледа в него. Походката му бе енергична, той си тананикаше и крачеше с опънати рамене. След миг вратата се затръшна и той се отправи, почуквайки с бастуна си по плочките на тротоара към Оушън Булевард, както правеше всяка сутрин. Около дръжката му се беше обвила змия от слонова кост, която изглеждаше като захапала опашката си.