— Изведи я оттук! — извика той на Пикет.
Мисис Гъмидж отстъпи към дневната, сякаш предавайки се, но изведнъж рязко се извърна, отвори чекмеджето с ножовете и извади от него голям нож за разфасоване на месо. Без нито дума, тя замахна към Пикет, който се изви и отскочи назад. Изумен от наглостта й, Ендрю изостави преследването на лъжицата, сграбчи керамичната кана до ръката си и замахна да я хвърли към нея. Проклинайки, жената изскочи през отворената врата, следвана по петите от Ендрю с каната в ръка, който се чудеше как да я спре, преди да е сторила някаква поразия.
Вратата на дневната с трясък се разтвори и в рамката застана Пениман с револвер в ръка. Лицето му бе мъртвешки бледо, а ръката му опасно потрепваше. Потрепваха и ъгълчетата на устните му, главата му бе някак вдървено извита настрани, брадичката му бе щръкнала напред, сякаш някаква невидима сила го натискаше отзад по тила…
— Аз ще взема това — съобщи той на Пикет.
15.
Търпение, дечица, секунда само, и ето че потокът заличи кръговете от хвърления камък и всичко си е както бе преди.
Преди Пикет да успее да помръдне, да пусне топката монети или да я хвърли, или да се опита да цапне стареца по главата с нея, Пениман пристъпи напред, опря дулото в челото му и дръпна петлето на ударника.
Чу се шум от затваряне на врата и стъпки на горния етаж. Това, без съмнение, беше Роуз, която бе станала да види какво става.
Стой горе, мислеше напрегнато Ендрю с полузатворени очи. Стой горе, дяволите да го вземат. Не слизай.
Зад столовете надничаха котки, провираха се из ъглите и примигваха на праговете на вратите. Някъде отдолу, под къщата, се чу драскане. Това пък кой беше? Опосумите? Вятърът блъскаше по прозорците и стенеше в процепа на пощенската кутия.
— Сега другата! — каза Пениман. Той насочи револвера към Ендрю, който ужасено се сви. — Бързо или ще те прострелям в корема — от стареца вонеше като от демон и той с труд дишаше през потъмнелите си зъби. В очите му светеше омраза, желание и поквара. По стълбището се разнесоха стъпки.
— Тя е на пода в кухнята — изсъска мисис Гъмидж. — Той я изпусна там.
Пениман им направи знак с револвера да тръгнат към кухнята, после рязко го пъхна в джоба си, оставяйки ръката си там. В другата край на стаята стоеше Роуз и оправяше полите на хавлията си.
— Е — обади се тя и малко сънливо се усмихна, — намерихте ли съкровището?
— Да — каза Ендрю, — прекарахме чудесно. Имаше много съкровища. След малко ще се кача.
Роуз кимна.
— Хубаво — каза тя, — ако не възразявате, няма да остана при вас. Не съм облечена подходящо.
— Разбира се — съгласи се Пениман, който с мъка се контролираше. Роуз обаче не забелязваше нищо нередно. Тя кимна и се отправи обратно нагоре по стълбите. Ендрю се почувства така, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Не го вълнуваше какво ще стане, стига то да не засегнеше Роуз по някакъв начин.
Размахал отново пистолета, Пениман ги избута към кухнята.
— Къде е? — попита той.
Мисис Гъмидж се поколеба и в погледа й нещо издайнически проблесна. С недоловима за окото бързина Пениман я удари по бузата с опакото на ръката, в която държеше пистолета и я запрати в кухненския шкаф. Тя измуча от болка и се сви там.
Ендрю тръгна напред, но Пениман мигновено се извъртя към него, насочвайки пистолета.
— Нещастен страхливец — каза Ендрю, проклинайки се за безсилието си. — На пода е. Под аквариума. Вземи си я.
Цялата група се придвижи към задната врата. Лъжицата обаче не беше там. Ендрю погледна по-внимателно капака на аквариума, колебаейки се дали жабата пак… Но, не, жабата си плуваше както обикновено и ги съзерцаваше през стените, а тухлата притискаше капака.
— Къде е? — повтори Пениман и отново направи заплашително движение към мисис Гъмидж.
— Беше там! — изви мисис Гъмидж. Погледът й бе изпълнен с омраза. — Кълна се, че беше. Преди пет минути само. Опитах се да се добера до нея заради теб. Опитах…
— Млъквай! — извика Пениман. — Вещица! Ти уби мъжа си, за да се добереш до тази монета. Готова си да ме предадеш във всеки момент. Но аз ще я измъкна от теб, преди да се е съмнало. Ще видиш. Сега навън!
Групата прекоси задния двор, мина през портичката, а след това по улицата и се насочи към „Мейн стрийт“. Ендрю крачеше напрегнат и готов за всичко, но нямаше и най-малка представа как точно да постъпи с тази си готовност. Да хукне да бяга? Любопитно какво щеше да постигне по този начин. Да се хвърли върху Пениман, за да бъде прострелян и оставен да лежи с изтичаща кръв в тъмната уличка? Или още по-лошо, да стане причина за смъртта на Пикет? Как би искал да може да обмени мисли с приятеля си, да си направят някакъв знак поне, но Пикет изглеждаше пребледнял и изморен и гледаше упорито в земята, докато се придвижваха напред.