Пениман с видима болка вървеше на петите си. Някъде зад „Синьор Корки“ той спря за почивка. Със свободната си ръка старецът бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам сгъваем нож. Без да ги изпуска от око и като ги държеше под прицел, той извади едно от остриетата, провря го под кожата на едната от обувките си и я разряза с видимо облекчение. После разсече горната част на обувката и разкъса чорапа, когато върхът на ножа се закачи в него.
Ендрю едва не се задави. Изобщо не бе очаквал онова, което се видя в изрязаната обувка на Пениман, сред мръсотията и праха на уличката. Не си виждаха никакви пръсти, никаква плът. Наместо тях се виждаше лъскавата черна и загрубяла маса на раздвоено копито — една отвратителна гледка под лунната светлина. Пениман се захвана с другата си обувка.
Лицето му потрепваше, а косата му стърчеше на петна мазна и объркана. Той облиза устни с език като на змия. Мисис Гъмидж го гледаше като хипнотизирана, невярваща на очите си, и изплашена. Приличаше на човек, когото злото едновременно отвращава и привлича, а очите й бяха като на полуразкаял се мъчител, който не може да направи вече нищо друго, освен да кърши ръце като грешник.
Ендрю се отстрани от нея и револверът се завъртя в неговата посока. Веднага спря. Пениман се изправи вече с усмивка на лицето. Хвърли ножа в храстите и извади от джоба на палтото си своята сребърна, подрънкваща, облицована с олово кутия. Изпод капака й напираше пара и се разнасяше миризма на сяра и на пъкъл. Двата сребърника танцуваха в джоба му и той отново облиза устни, питайки се, би могъл да си позволи да извади слепените една за друга монети, да разкъса обвивката на покриващите ги десетачета и да добави двата сребърника към колекцията си. Завря лице във вонята и дълбоко пое дъх. Чертите на лицето му застинаха, ръката с револвера трепна конвулсивно, сякаш искаше да захвърли оръжието настрана, да отвори кутията, да завре пръсти в среброто и да го остави да изтече през тях.
Изкушението направо го разкъсваше, но той прибра кутията, вероятно осъзнавайки, че не може да направи нищо, без да се раздели с револвера си. Искаше още два сребърника. Това бе всичко. Още два преди слънцето да изгрее над изморената земя.
Отново потеглиха, излизайки на безлюдната „Мейн стрийт“. Той направи знак да вървят към кея. Прибоят стоварваше върху него цялата си мощ, разтърсвайки основите му. Лампите по стълбовете все още светеха, но светлината им изглеждаше някак немощна и разводнена под сиянието на огромната луна, надвиснала над града като газова лампа, заплашваща да се пръсне всеки миг. Вятърът пресрещаше вълните със стена от пясък. Порой метеорити се заби в морето някъде навътре.
Ендрю дебнеше за своя шанс още от мига, когато минаха под охранителното въже, с което спасителите бяха заградили входа към кея. Нямаше никаква представа дали този шанс ще се материализира и в каква форма би могло да стане това. Но знаеше без сянка от съмнение, че с готовност ще скочи в океана, ако Роуз паднеше сред вълните и се налагаше да бъде спасена. Би застанал на пътя на куршума, за да спаси Пикет. Но би ли направил същото, за да спаси лишения от образ анонимен свят? Да спре Пениман? Какво щеше да се случи, ако кажеше „Майната му на револвера“ и тръгнеше към него? Или да остави това на мисис Гъмидж? Тя изглеждаше готова за големи дела. Само дето не подхвръкваше, докато вървяха, наблюдавайки Пениман с крайчеца на окото си, добре осъзнавайки, че той носи в себе си едно пагубно съкровище, което бе събирал с векове, а тя би могла с един добре обмислен ход да…
Не, Пениман беше престанал да бъде човек. Беше се превърнал в създание на сребърниците, в творение на злото и такива като мисис Гъмидж му бяха безкрайно ясни. Знаеше докъде може да им се довери. Той подкани и тримата да вървят надолу по кея, подминавайки бетонните тоалетни, улеите за измиване на рибата, кулата на спасителите, сергиите за закуски, насочвайки се към самия край, към тъмната и брулена от вятъра къщичка на Лен.
Океанът представляваше една огромна мазна равнина, в която гърбиците на вълните с настървение се носеха към брега. Лунната пътека като изваяна от слонова кост, се простираше в далечината, сякаш беше магистрала и осветяваше водните дълбини със странно сребристо-зеленикаво сияние. Някъде на запад пожарът продължаваше да бушува на Сигнал Хил и озаряваше с пламъците си северните квартали на Лонг Бийч. Накрая всички застанаха пред рибарската къщичка, очаквайки Пениман да разкрие плана си. Но каквото и да направеше, Ендрю не би могъл да му помогне с лъжицата. Защото нямаше и най-малка представа какво се бе случило с нея. Кой знае, може би котките бяха избягали с нея, също както бяха постъпили прасетата в забавния разказ на Джонсън. Но лъжицата беше извън досега на Ендрю, и на добър й път! Както и да е, той щеше да направи каквото съдбата пожелаеше от него…